— Арни е прав — ухилих се и усетих колко фалшива и неискрена е усмивката ми. — Прибери се вкъщи и гледай да се наспиш, татко. Ще се отрази добре на лицето ти.
— О-хо! — възкликна той. — Внимавай, защото онова, което наричаш лице все още е много чувствително!
Сетне се запъти обратно към колата си. Облегнат върху патериците си наблюдавах как мина зад Кристин. Почувствах се малко по-добре когато той седна в нашата кола и изчезна от погледа ми.
Преди да вляза, грижливо изтупах снега от патериците си. Кухнята на семейство Гилдър беше с теракотени плочки. От горчив опит знаех, че върху гладки повърхности патериците с мокър сняг по тях се превръщат в кънки.
— Справяш се великолепно! — възкликна Арни, докато ме наблюдаваше как прекосявам кухнята. Измъкна пакет пури от джоба на ризата си, взе една, захапа пластмасовия мундщук и я запали, наклонил глава встрани. Пламъчето от кибритената клечка освети лицето му и за миг ми се стори, че по кожата му се стича жълта боя.
— Това е едно от уменията, които час по-скоро искам да забравя — пошегувах се аз. — Откога пушиш?
— При Дарнъл се пристрастих към пурите, но не пуша пред майка ми — от миризмата й прилошава.
Но той не дърпаше от пурата като хлапак, наскоро придобил противния навик, а жадно вдъхваше дима като закоравял пушач. После попита:
— Искаш ли да направя пуканки?
— Да. Имаш ли бира?
— Естествено. В хладилника има шест и още два пъти по толкова в килера.
— Прекрасно. — Предпазливо седнах до кухненската маса и изпънах левия си крак. — Къде са вашите?
— Отидоха на новогодишно празненство у семейство Фазенбах. Кога ще ти свалят гипса?
— В края на януари — ако всичко върви нормално. — Размахах патериците и театрално се провикнах:
— Мъничкият Тим отново може да ходи! Бог да благослови всички нас!
Арни, който се беше запътил към печката с дълбок тиган, пакетче царевица и бутилка олио, избухна в смях и поклати глава.
— Същият стар Денис! Не са успели да те очукат, лайнар такъв!
— Не може да се каже, че често идваше да ме видиш в болницата, Арни.
— Нали ти устроих гала вечеря по случай Деня на благодарността. По дяволите, какво повече искаш?
Свих рамене, а той въздъхна и продължи:
— Понякога ми се струва, че си моят талисман, Денис.
— Я ни си занасяй, глупако!
— Говоря съвсем сериозно. Пържа се на бавен огън откакто ти строшиха кокалите и все още не ми се е разминало напълно. Питам се дали не съм заприличал на пържена риба.
Той се изсмя от сърце — не като хлапак, изпаднал в беда, а като зрял мъж — и то мъж, който отлично се забавлява. Постави тигана на печката и наля олио на дъното. Косата му, по-къса отколкото преди и сресана по-различно, падна на челото му. Той нетърпеливо отметна глава, изсипа царевицата в тигана и с трясък го захлупи. Отиде до хладилника, извади опаковка от шест бири, тръсна ги на масата пред мен, измъкна две кутийки и ги отвори. Подаде ми една и вдигна своята.
— Предлагам тост: смърт на всички лайнари по света!
Бавно оставих кутийката на масата и промълвих:
— Не мога да пия за това, човече.
В сивите му очи проблясна гняв, сетне той се успокои и попита:
— Е, за какво искаш да вдигнем тост, човече?
— Например за постъпването ни в колежа.
Арни намръщено ме изгледа, доброто му настроение се изпари.
— Трябваше да предположа, че Реджина ти е надрънкала куп глупости. Тя не се спира пред нищо, за да постигне онова, което си е наумила. Знаеш ли, Денис, сигурен съм, че ако се наложи, би целунала дори дявола по задника.
Оставих бирата си без да отпия от нея.
— Успокой се, не ме е целунала там. Просто спомена, че се притеснява, защото все още не си подал молба за нито един колеж.
— Това си е моя работа — заяви приятелят ми. Устните му се разтегнаха в презрителна гримаса, изведнъж ми се стори уродлив. — Ще правя каквото си искам.
— Значи се отказваш от колежа?
— Не, ще се запиша, но когато сам реша. Кажи го на майка ми, ако те пита. Със сигурност няма да е през тази година. Ако Реджина си въобразява, че ще отида в Пит или в Хорликс, ще се фукам с шапчицата на първокурсник и ще крещя по футболните мачове, много се лъже. Невъзможно е да постъпя в колеж след всичките неприятности, които ми се струпаха през тази година. Не, в никакъв случай.
— Но какво мислиш да правиш?
— Ще замина. Ще се метна на Кристин и ще запрашим далеч от този противен, скучен град.
Гласът му се извиси, стана истеричен, отново ме обзе ужас. Страхът ме правеше безпомощен, надявах се да не се издам. Защото в този миг не само чух гласа на Льобей, но видях лицето му, което се мяркаше зад това на Арни като някакво мъртво животинче в стъкленица с формалин.
— Да, имах страхотни неприятности — продължи той. — Отгоре на всичко онзи проклетник Джънкинс все още ме преследва. Бих го посъветвал да внимава, за да не му се случи нещо…
— Кой е Джънкинс?
— Няма значение — отвърна Арни. Олиото в тигана зацвърча, първото царевично зърно се пукна и се удари в капака. — Трябва да разбъркам пуканките. Ще вдигнем ли тост, или не? На мен ми е безразлично.
— Добре. Какво ще кажеш да пием за нас двамата?
Арни се усмихна, почувствах леко облекчение.
— Страхотен тост, Денис. За нас! Да бъдем много щастливи!
— Дай Боже! — възкликнах с прегракнал от вълнение глас.
Чукнахме се и отпихме направо от кутиите.
Той отиде до печката и разтърси тигана. Предпазливо опитах втора глътка бира — по онова време още не бях свикнал с вкуса й, нито се бях напивал с нея. Питието ми харесваше, а приятели, между които Лени Баронг твърдяха, че ако до смърт се напиеш с бира, седмици наред няма да се сетиш за алкохол. По-късно открих, че за съжаление това не е вярно.
Но Арни се наливаше така, сякаш от първи януари сухият режим отново влизаше в сила. Довърши първата бира още преди да станат пуканките, смачка празната кутия, намигна ми и заяви:
— Гледай как ще я вкарам право в задника на малкия мръсник, Денис.
Не разбрах какво иска да каже и леко се усмихнах, когато той запрати кутията към кофата за смет. Кутията се удари в стената и падна вътре.
Похвалих го:
— Печелиш две точки.
— Точно така. Подай ми още една бира.
Подчиних се и си помислих, че и без това родителите ми ще посрещат Нова година вкъщи — ако Арни се напие и заспи, че се обадя на татко да ме вземе. Хрумна ми, че е по-добре да изчакам — в нетрезво състояние приятелят ми може да изтърве нещо, което иначе не би споделил. И въпреки това изпитах ужас при мисълта, че ще трябва да се кача в Кристин.
Но бирата като че не му действаше. Приготви пуканките, изсипа ги в дълбока пластмасова купа, разтопи половин пакетче маргарин, прибави го към тях, посоли ги и предложи:
— Да отидем в хола и да погледаме телевизия.
Кимнах, взех патериците си и ги наместих под мишниците си — струваше ми се, че там вече са ми
