стърготините се изсипаха вътре с глух звук. — Съмнявам се, че изобщо ще заведат дело срещу него.
— Така ли мислиш?
— Да. Не могат да го обвинят в нищо. Навярно ще го глобят и съдията ще му дръпне едно конско, но всъщност никой не иска да създава неприятности на момче от добро семейство, на което предстои постъпване в колеж, след което ще заеме подобаващото му се място в обществото.
Той втренчи в мен проницателните си очи. Внезапно се почувствах неудобно.
— Сигурно имаш право.
— Само че Арни вече не е такъв, нали, Денис?
— Не, променил се е.
— Всъщност, откога не си го виждал?
— От Деня на благодарността.
— Как ти се стори тогава? Добре ли беше?
Бавно поклатих глава — изведнъж ми се прииска да се разплача и да му разкажа всичко. И преди бях изпитвал подобно желание, но не му се подчиних. Не споделих нищо и сега, но поради друга причина. Спомних си думите на Лий, че на Бъдни вечер се страхувала за родителите си. Нещо ми подсказваше, че ще е по-добре, ако по-малко хора знаят за… подозренията ни.
— Какво му е?
— Нямам представа.
— Лий знае ли нещо?
— Не, не е сигурна. Подозираме нещо, но…
— Искаш ли да го споделиш с мен?
— Да, но ми се струва, че е по-добре да мълча.
— Добре. Засега няма да настоявам — промълви татко и продължи да мете. Дращенето на твърдата метла върху циментовия под ми действаше почти хипнотично.
— Струва ми се, че трябва да разговаряш с Арни и то колкото е възможно по-скоро.
— Така е. Вече съм го решил.
Всъщност перспективата за този разговор изобщо не ме радваше.
Отново замълчахме. Баща ми приключи с метенето и се огледа.
— Без кашоните е по-добре, нали?
— Имаш право.
Той печално се усмихна и запали от любимите си „Уинстън“. Откакто изкара инфаркт почти се бе отказал от пушенето, но винаги носеше със себе си пакет цигари. От време на време запалваше по една — обикновено в моментите, когато беше напрегнат.
— Дрън-дрън. Изглежда адски пусто.
— Ами… като че ли си прав.
Взех патериците.
— Няма да ти откажа.
Той ме изгледа и се ухили.
— Досущ приличаш на Джон Силвър11. Липсва ти само папагалът.
— Е, ще ми помогнеш ли, или ще ми се присмиваш?
— Май е по-добре да направя първото.
Прегърнах го през врата и отново се почувствах малък.
В главата ми нахлу отдавна забравен спомен: татко ме занася на ръце в стаята ми на горния етаж, след като съм заспал по средата на шоуто на Ед Съливан. Дори миризмата на одеколона му беше същата.
Когато изкачихме стълбата той отново проговори:
— Може би ще си кажеш, че си пъхам носа в чужди работи, но съм длъжен да попитам дали Лий все още ходи с Арни.
— Не, татко.
— А с теб?
— Ами… Всъщност не знам. Струва ми се, че не.
— Искаш да кажеш — все още не.
— Може би.
Започнах да се чувствам неудобно и навярно ми личеше, но баща ми неумолимо продължи:
— Прав ли съм, ако кажа, че е скъсала с Арни заради промяната в него?
— Да.
— Той знае ли за вас двамата.
— Татко, между мен и Лий няма нищо. Поне засега.
Баща ми се изкашля и замисли. Пуснах го и се престорих на вглъбен в трудната задача да наместя патериците под мишниците си.
Най-сетне татко наруши мълчанието:
— Ще ти дам един безплатен съвет — не му позволявай да разбере, че между теб и Лий има нещо. Опитвате се да му помогнете, нали?
— Питам се дали не е късно, татко.
— Знаеш ли, видях го два-три пъти.
— Нима? — изненадах се аз. — Къде?
Баща ми сви рамене.
— На улицата. В центъра на града. На други места. Либъртивил не е толкова голям. Арни…
— Какво?
— Като че не ме позна. Освен това изглежда по-стар, особено след като кожата му се изчисти. Едно време си мислех, че прилича на баща си, но вече не съм толкова сигурен.
Той замълча, после внезапно попита:
— Хрумвало ли ти е, че приятелят ти изглежда на границата на лудостта.
— Да — отвърнах и съжалих, че не мога да споделя подозренията си, които навярно биха го накарали да се усъмни в здравия ми разум.
— Пази се — промълви той и въпреки че не спомена случилото се с Дарнъл, бях сигурен, че мисли за това. — Пази се, Денис.
На другия ден Лий ми се обади по телефона. Обясни, че изпращали баща й в командировка в Лос Анджелис, а той предложил всички да заминат и за няколко дни да избягат от студа и от снега.
— Мама полудя от радост — обясни тя. — Не ми хрумна никаква правдоподобна причина, за да остана тук. Но ще отсъствам само десет дни и ще се върна на осми януари за първия учебен ден.
— Звучи прекрасно — отвърнах. — Пожелавам ти приятно прекарване.
— Мислиш ли, че не бива да заминавам?
— Ако не отидеш, ще те изпратя при психиатър.
— Денис?
— Какво?
Тя понижи глас.
— Моля те, пази се. Аз… Напоследък често мисля за теб.
След това побърза да затвори. Думите й ме изненадаха приятно, но се почувствах гузен спрямо Арни. Усещането за вина беше намаляло, но не бе изчезнало. Баща ми бе попитал дали се опитваме да помогнем на Арни. Аз също си задавах този въпрос. Може би прекалено много се интересувах от живота му, въпреки че ме беше предупредил да не го шпионирам. А междувременно се опитвах да му отнема момичето. Питах се, как би постъпил, ако разбере за това.
Главата ми се цепеше от мъчителните размишления; казах си, че Лий заминава точно навреме — поне щеше да е в безопасност.
В петък, на двайсет и девети декември позвъних в либъртивилската организация на ветераните- легионери и поисках да ме свържат със секретаря Ричард Макендлес. Научих името му от портиера, който ми даде и телефона му. Оказа се, че номерът е на единственият в Либъртивил магазин за „луксозни мебели“, собственост на Дейвид Емерсън. Помолиха ме да изчакам, сетне чух гласа на Макендлес — дълбок, дрезгав
