— Ще те накарам да ми изпереш бельото.
— Ще има да вземаш — надуто изрече Ели и величествено напусна стаята.
Смутено промълвих:
— Такава си е тя, мота сестричка.
— Страхотна е — усмихнато отвърна Лий.
— Ако живееш под един покрив с нея, положително ще промениш мнението си. Покажи какво си донесла.
Тя сложи едно от фотокопията върху стъклената масичка, където вчера бе подредила гипсовите парчета.
Беше удостоверение за повторна регистрация на употребявана кола плимут седан, модел ’58 (с четири врати), червено-бял на цвят. Издадено беше на първи ноември хиляда деветстотин седемдесет и осма година и беше подписано от Арнълд Кънингам. Следваше подпис на баща му.
Подпис на собственика:
Подпис на родителя или настойника: (ако собственикът е под 18 г.) Майкъл Кънингам
Попитах Лий:
— На какво ти напомня:
— На един от подписите върху гипсовите парчета.
— Правилно — ето на този. Арни „ми даде автограф“ малко след влизането ми в болницата след злополучния мач в Ридж Рок. Винаги се е подписвал така. Да видим другия документ.
Лий постави листа редом с първия. Беше удостоверение за регистрация на нова кола, плимут седан, модел ’58 (с четири врати), боядисан в червено и бяло. Издадено бе на първи ноември хиляда деветстотин петдесет и седма. Съвпадението ме стресна. Вдигнах поглед към Лий и изражението на лицето й ми подсказа, че също го е забелязала.
— Погледни подписа — промълви тя.
Вперих очи в документа.
Подпис на собственика:
Подпис на родителя или настойника: (ако собственикът е под 18 г.) ……..
Това бе подписът на Арни, познат ми от Деня на благодарността, когато го бях накарал „да ми даде автограф“ втори път — не трябваше да си гений, или графолог, за да забележиш приликата. Имената бяха различни, почеркът — еднакъв.
Лий ми протегна ръка и аз я сграбчих.
В работилницата си в мазето баща ми прави играчки. Може да ви се стори странно, но това е неговото хоби. Нещо повече — подозирам, че някога е бил изправен пред дилемата да се запише в колеж, или да рискува и да се залови с изработването на играчки. Навярно се е изплашил и е избрал по-сигурната професия. Струваше ми се, че понякога в очите му проблясва съжаление като призрак, който няма покой, но може би това бе плод на въображението ми, което доскоро съвсем не беше толкова развинтено.
По-голяма част от играчките бяха за мен и за Ели, но почти винаги Арни намираше под елхата си или до тортата по случай рождения му ден и по някое „творение“ на татко. Същото се отнасяше и за Ейми Карудърс — най-добрата приятелка на Ели в детството й (която отдавна се бе преселила с родителите си в Невада, и за която сестра ми говореше със скръбен глас, както се говори за хора, умрели млади и от безсмислена смърт), както и за мнозина други наши приятели.
Когато пораснахме баща ми започна да подарява повечето играчки на Армията на спасението и всяка година, няколко дни преди Коледа мазето неизменно напомняше работилницата на добрия старец — препълнено бе с картонени кутии, в които бяха опаковани дървени влакчета, сглобяеми часовници, които действително работеха, плюшени животни и какво ли още не. Беше най-добър в изработването на дървени играчки (до избухването на войната във Виетнам бе направил батальони войничета, но през последните пет години лека-полека постепенно те бяха изместени от други играчки — и досега не съм сигурен дали го е направил съзнателно), но общо взето баща ми се справяше отлично и с другите видове. Седмица след Коледа работилницата изглеждаше пуста, само миризмата на дървени стърготини напомняше, че само преди няколко дни мазето е било препълнено с играчки.
През тази седмица баща ми почистваше помещението, смазваше машините и се подготвяше за следващата година. През януари и февруари мазето започваше да се пълни със странни предмети, които на пръв поглед изглеждаха като боклуци: кашон с измъкната от стара кушетка морска трева, която баща ми по-късно щеше да използва за пълнеж на някое плюшено мече (наричаше всяка от мечките Оуън или Олив. Когато бях във второ отделение вече бях притежавал шест мечета Оуън, а сестра ми — също толкова мечки Олив), парченца тел, копчета и плоски очи, разпилени върху тезгяха му като в някакъв кървав филм на ужасите. Тези предмети постепенно се превръщаха в различни играчки: дървени влакчета и балерини с подвижни крайници и с начервени с руж страни. Накрая се появяваха кашоните от магазина за спиртни напитки и играчките отново се опаковаха в тях.
През всяка от последните три години баща ми получаваше награди от Армията на спасението, но ги криеше в чекмеджето, сякаш се срамуваше от тях. И до ден-днешен не мога да проумея защо, но във всеки случай не беше от стеснение — изработването на играчки не е нещо, от което трябва да се срамуваш.
Същата вечер с мъка слязох в мазето, като се вкопчвах в перилата на стълбата с една ръка, а с другата се подпирах върху патерицата.
— Денис! — възкликна баща ми, едновременно изненадан и обезпокоен. — Искаш ли да ти помогна?
— Не, мога и сам.
Той остави метлата до купчинка жълтеникави стърготини и ме загледа как слизам, сетне промълви:
— В такъв случай, може да е по-добре да те бутна?
— Ха-ха! Много смешно.
Преодолях последното стъпало, с подскачане се добрах до креслото, което баща ми държи в ъгъла, редом със стария прожекционен апарат и се стоварих върху него.
— Как се чувстваш? — попита татко.
— Добре.
Той събра в лопатата част от стърготините, изсипа ги в кофата за смет и кихна.
— Имаш ли болки?
— Понякога.
— Внимавай, когато слизаш по стълбите. Ако майка ти бе видяла онова, което одеве направи…
Ухилих се:
— Навярно щеше да изпадне в истерия.
— Всъщност, къде е тя? — попита татко.
— Отидоха с Ели у семейство Ринеке. Дайна Ринеке е получила за Коледа пълна колекция от албумите на Шон Касиди. Ели ще се пукне от завист.
— Мислех, че Шон вече не е на мода.
— Навярно Ели се страхува, че модата ще се върне.
Баща ми отново се засмя, сетне мълчахме в продължение на няколко минути. Седях на креслото и го наблюдавах как мете. Знаех, че скоро ще изплюе камъчето и предчувствията ми се оправдаха. След малко той се обърна към мен:
— Лий не ходеше ли с Арни?
— Да.
Татко ме изгледа и отново взе метлата. Мислех, че ще ме попита дали постъпвам правилно, или ще каже, че да отмъкнеш момичето на най-добрия си приятел едва ли може да се нарече джентълменска постъпка, но думите му ме изненадаха:
— Напоследък Арни не идва у нас. Дали се срамува, че се е забъркал в онази къща?
Имах чувството, че нарочно говори така, за да опипа почвата.
— Нямам представа — отвърнах.
— Едва ли трябва да се безпокои. Сега, след смъртта на Дарнъл… — Той наклони лопатата към кофата и
