спомних си, че отравянето с въглероден окис създава илюзия, че жертвата е жива и лицето й е поруменяло. След малко отново погледнах в огледалцето и ми се стори, че виждам някакво момиченце на задната седалка; лицето му беше почерняло от задушаването, очите му бяха изцъклени. Стиснах здраво клепачи и когато ги отворих вместо момиченцето видях Бъди Репертън и Ричи Трелони. По лицето, шията и по ризата на Бъди имаше засъхнала кръв, Ричи беше целият обгорен, но очите му изгледаха живи и внимателно ме наблюдаваха.
Бъди бавно повдигна ръка и ми подаде бутилка „Тексаски шофьор“.
Отново затворих очи. Повече не посмях да надникна в огледалцето.
Спомням си, че радиото предаваше само рокендрол: Дайън и „Белмонтс“, Ърни Киоу, „Роял Тийнс“, Боби Райдъл („О, Боби, о… всичко е тъй славно в нашето училище забавно…“)
Спомням си още как в един миг ми се стори, че от огледалцето виси червено-бял пластмасов зар, сетне ми се мярнаха чифт бебешки обущенца, накрая нямаше нищо.
Но най-добре си спомням как се вкопчих в спасителната си мисъл, че тези лица, подобно на миризмата на разлагаща се плът и на плесенясала тапицерия са само плод на въображението ми, подобно на виденията на пушач на опиум.
Чувствах се като натъпкан с наркотици. Зная, че разговарях с Арни, но не помня за какво. Отговарях на въпросите му, като се стараех гласът ми да звучи нормално. Тези петнайсетина минути ми се сториха часове.
Вече споменах, че не мога обективно да опиша това пътуване. Ако събитията са се подчинявали на някаква логика, то вече не я намирам. Пътуването в студената, безлунна нощ напомняше разходка по главния булевард на ада. Не си спомням всичко, но паметта ми е съхранила подробности, които искам да забравя. Когато се отдалечихме от дома на Арни, попаднахме в някакъв налудничав, нереален свят, където всички чудовища бяха истински.
Казах, че се върнахме във времето, но вече не съм толкова сигурен. Сегашните улици си бяха на мястото, но приличаха на рисунки върху прозрачна хартия, наложени върху отдавна минало време, което протягаше мъртвешките си ръце към нас, опитваше се да ни сграбчи и завинаги да ни погълне. Арни спираше на някое кръстовище, въпреки че беше с предимство, на други минаваше на червено, без дори да намали скоростта. На „Мейн Стрийт“ забелязах бижутерийния магазин на Шипстад и театър „Странд“, разрушени през хиляда деветстотин седемдесет и втора на чието място сега се издигаше Пенсилванската търговска банка.
Паркираните от двете страни на улицата коли (тук-таме, където имаше новогодишно тържество те бяха спрели по-нагъсто) без изключение бяха модели, произведени преди хиляда деветстотин и шейсета: дълги буици с прозорци като корабни люкове, „Де Сото Файърлайт“ с широка синя лента по цялата му дължина, додж „Лансъл“, модел ’57, няколко форда „Феърлейн“ с характерните стопове, подобни на огромни двоеточия, понтиаци от стария модел с цяла решетка, рамблъри, плакарди, няколко студебейкъра с аеродинамични линии и един супернов „Едсън“.
Дочух гласа на Арни:
— Да, тази година ще бъде по-добра.
Погледнах го. Той поднесе кутийката бира към устните си, но преди да отпие лицето му се замени с това на Льобей — разлагащо се и страшно, като че излязло от комиксите на ужасите. Пръстите, стиснали кутията се превърнаха в кости на скелет, панталоните на съществото бяха почти прилепнали към седалката, сякаш в тях имаше само две пръчки.
— Така ли мислиш? — попитах го аз, като се стараех да не вдишвам отвратителната воня, от която ми се повдигаше.
— Да — отговори Льобей, само че не беше Льобей, а Арни. Когато спряхме на някакъв светофар, покрай нас се стрелна камаро, модел ’77.
Съществото, приело образа на приятеля ми промълви:
— Моля те само за едно, Денис — да ме поддържаш. Не позволявай на майка ми да те забърка в тази каша. Всичко ще бъде наред.
Изведнъж отново видях до себе си Льобей, безплътните му устни се разтеглиха в усмивка при мисълта, че всичко ще бъде наред. Усетих, че полудявам. Още миг и ще изкрещя.
Откъснах поглед от ужасното лице, което непрекъснато се променяше и видях онова, което разказваше Лий: индикаторите на таблото се бяха превърнали в блестящи зелени очи, които се взираха в мен.
Изведнъж кошмарът свърши. Спряхме в квартал, който не познавах, дори бих се заклел, че никога не съм виждал. Наоколо се издигаха къщи с тъмни прозорци, някои от които бяха недовършени. Изминахме половината квартал и мощните фарове на Кристин осветиха табела с надпис:
— Е, стигнахме — рече Арни. — Можеш ли да изкачиш стъпалата до вас?
Огледах със съмнение покритата със сняг улица и колебливо кимнах. Реших, че е по-добре да сляза тук, отколкото да остана в страшната кола. Усмихнах се престорено и отвърнах:
— Разбира се. Много ти благодаря.
— Няма защо — отвърна приятеля ми, довърши бирата си и Льобей запрати празната кутийка на задната седалка. — Още един паднал в бой воин.
Промълвих:
— Честита Нова година, Арни.
Напипах дръжката и отворих вратата. Ръцете ми трепереха, питах се как ще държа патериците.
Льобей ухилено ме изгледа и заяви:
— Гледай да не ми измениш, Денис. Знаеш какво се случи с лайнарите, които ме предадоха.
— Да — прошепнах. Знаех и още как! Сграбчих патериците и се облегнах на тях без да се притеснявам, че ще се подхлъзна върху леда. Щом излязох от колата светът наоколо се преобрази. Лампите в домовете светнаха — казах си, че просто не съм ги видял. Изведнъж се досетих, че родителите ми купили къща в този квартал през юни хиляда деветстотин петдесет и девета, година преди да се родя.
Все още живеехме там, но кварталът беше преименуван някъде през шейсетте.
Излязох от Кристин и се озовах пред собствения си дом на съвсем обикновената улица. Отново погледнах към Арни — очаквах отново да видя Льобей — таксиметровият шофьор, излязъл от ада и неговите окъсняли, отдавна мъртви пътници.
Но съзрях само приятеля си, облечен в ученическа куртка. Беше мъртвешки блед и изглеждаше безкрайно самотен, между коленете си стискаше кутийка бира.
— Лека нощ, човече.
— Лека нощ — отвърнах. — Внимавай, докато караш обратно. Не искаш полицаите да те арестуват, нали?
— Няма. И ти внимавай, Денис.
Затворих вратата на Кристин. Вече не изпитвах ужас, а огромна мъка — все едно, че приятелят ми беше погребан. Жив погребан. Наблюдавах как Кристин се отдалечаваше надолу, завива зад ъгъла и изчезва от погледа ми. Едва тогава се отправих по пътеката към дома си. Беше обилно посипана със сол — татко се бе
