заслепи — той побърза да спусне по-ниско качулката на канадката си.
Заобиколи автомобила и за миг беше окъпан от ярката светлина на двойните фарове, после с мъка се добра до лявата му страна. Под неоновото осветление колата изглеждаше боядисана в крещящ виненочервен цвят. Лицето на Дон вече бе премръзнало.
„Ако този тип поиска бензин за един долар и ме накара да проверя маслото, ще му кажа да си го начука!“ — помисли си той и вдигна глава, когато някой свали стъклото на колата.
— С какво мога да ви по… — гласът му пресекна, сетне той немощно изкрещя:
— По-о-о-о-омощ!
През отворения прозорец, на няколко сантиметра от лицето му се надвесваше разложен труп. Взираше се в него с празните си очни кухини, съсухрените му устни бяха разтеглени в ужасяваща гримаса и разкриваха няколко пожълтели, разкривени зъба. Бяла костелива ръка стискаше волана. Другата се протегна със зловещо тракане и го докосна.
Дон залитна назад, сърцето му препускаше като откачил се от композицията локомотив, ужасът го задуши, като че в гърлото му бе попаднал нажежен скален отломък.
— Напълни я — прошепна трупът и въпреки страха си Дон забеляза, че е облечен с плесенясала военна униформа. — Напълни я, лайнарино!
Мъртвецът се ухили, в устата му проблесна златна коронка.
— Пийни си, глупако — дрезгаво прошепна друг глас. Бъди Репертън се приведе от задната седалка и подаде на Дон бутилка „Тексаски шофьор“. От устата му се посипаха гърчещи се червеи. Сред остатъците от коса по главата му пъплеха бръмбари. — Едно питие ще ти дойде добре…
Дон нададе вой. Обърна се и хукна през снега с комични подскоци като герой от анимационен филм. Извика от ново. Дочул рева на мощния двигател, изкрещя отново хвърли поглед назад и видя, че до колонката стои колата на Арни Кънингам. В този миг тя потегли и снегът под задните й гуми се разхвърча. Призраците изчезнаха, но Дон се изплаши още повече, защото колата не беше управлявана от никого.
Той побягна към улицата. Достигна снежния насип, натрупан от снегорините, и се прехвърли през него. Пометен от силния вятър, тротоарът от другата страна беше чист, с изключение на заледените места. Дон се подхлъзна, краката му се огънаха и той падна по гръб.
След миг ярка светлина заля улицата. Момчето се изтъркаля встрани и вдигна поглед: очите му се заслепиха от огромните фарове на Кристин, която се вряза в снежния насип и го прегази като локомотив.
Подобно на древна Галия местността „Либъртивил Хайс“ беше разделена на три части. Най-близкият до града квартал, разположен на хълма, до средата на деветнайсети век бил наричан „Изгледа“ (за това напомняше табелката на пресечката между улиците „Роджърс“ и „Таклин“) и се славеше като единствения бедняшки район. Обитателите му живееха в блокове или в дървени къщурки. Въжета за простиране бяха опънати в мръсните задни дворове, които през последните дни бяха пълни с деца и с евтини играчки — в повечето случаи едните и другите бяха еднакво очукани. Някога тук живеели хора от средна ръка, но кварталът започнал на запада, след като през четирийсет и пета били закрити много работни места, свързани с военната индустрия. Отначало упадъкът бил незабележим и набрал скорост едва през шейсетте и седемдесетте години, но най-страшното тепърва предстоеше, въпреки че никой не се осмеляваше да го изрече на глас, за да не го цитират. Сега „чернилките“ се заселваха там. Мълвата се носеше из най- аристократичните квартали на града; наобиколили барбекютата с чаши в ръце, хората шепнеха: „Бог да ни е на помощ, негрите започват да окупират Либъртивил.“ Кварталът бил преименуван и сега се наричаше „Лоу Хайс“9.
При споменаването му някои с потръпване заявяваха, че им звучи като име на гето. Неколцина важни клечки повикаха редактора на местния „Кистоун“ и му съобщиха, че и употребата, и легализирането на тази дума чрез пресата не е особено желателна.
Редакторът, който не беше вчерашен, побърза да спази инструкциите.
„Хайс Авеню“ се откриваше от „Бейсин Драйв“ и се виеше нагоре по хълма. Преминаваше през центъра на „Лоу Хайс“ и през зелен пояс, сред който се намираше елегантният квартал, наречен само „Хайс10“. Всички тези наименования, в които е включена думата „хайс“ навярно биха объркали пришълеца, но местните жители нямаха проблеми. Кварталът „Лоу Хайс“ беше синоним на бедност и на нищета, а „Хайс“ — неговата пълна противоположност. Тук бяха разположени хубави стари къщи, повечето от които построени навътре от шосето, а най-елегантните бяха скрити зад високи тисови огради. Тук живееха важните клечки: собственикът на либъртивилския вестник, четирима лекари, богатата и смахната внучка на човека, изобретил барабанлията револвер, а почти всички останали бяха адвокати.
Когато излезеше от богаташкия квартал, „Хайс Авеню“ минаваше през местност, където дърветата растяха много нагъсто; гората се простираше от двете страни на пътя в продължение на пет-шест километра. На върха на хълма шосето се разклоняваше в задънената „Стансън Роуд“, завършваща на възвишението, откъдето се разкриваше изглед към града и към автокиното.
От другата страна на хълма се намираше буржоазен квартал (също наречен „Хайс“), чиито построени преди петдесетина години къщи притежаваха старинно очарование. След този квартал започваха голи полета, а „Хайс Авеню“ вече се наричаше Окръжен път 2.
В десет и половина на Бъдни вечер някакъв плимут, модел ’58 се изкачваше по „Хайс Авеню“. Фаровете му прорязваха нощния мрак и гъстата снежна завеса. Местните жители биха се обзаложили, че никакво превозно средство (с изключение на джип с предно предаване) не би могло да се изкачи по „Хайс Авеню“ през тази нощ. Но Кристин уверено се движеше с шейсет километра в час, фаровете й проблясваха, чистачките й се движеха ритмично, никой не седеше зад волана й. В дълбокия сняг не се виждаха следи от други коли. На места следите от гумите на Кристин бяха дълбоки близо трийсет сантиметра. Силният вятър бързо ги запълваше със сняг. От време на време предният калник и капакът се врязваха във висока пряспа и мек сняг се разхвърчаваше във всички посоки.
Кристин отмина пресечката със „Стантън Роуд“, достигна върха на хълма и се спусна от другата му страна. Премина през гъстата гора, където в мрака се виждаше единствено бялата линия по средата на шосето, после край къщите от предградието. През прозорците им проблясваха светлини, тук-таме се виждаха красиви коледни елхи. В една от тези къщи млад мъж, предрешен като дядо Коледа, привърши раздаването на подаръците и се настани на дивана до съпругата си, за да вдигнат тост в чест на празника. Случайно погледна навън и забеляза фаровете на преминаваща кола. Обърна се към жена си и шеговито заяви:
— Ако този приятел е успял да изкачи хълма, навярно дяволът му помага…
— Не ме интересува — прекъсна го тя. — По-добре ми кажи какъв подарък ще получа от дядо Коледа.
Младият мъж отново се усмихна.
— Ще измисля нещо…
По-нататък, където пътят отново ставаше равен, Уил Дарнъл седеше в хола на двуетажната си сглобяема къща, която бе купил преди трийсет години. Над долнището на пижамата си носеше протъркан халат, под който огромният му търбух се очертаваше като футболна топка. Гледаше по телевизията последните кадри от „Коледна Песен“, когато Ебенизъм Скрудж се превръща в олицетворение на добротата и щедростта. Мислено „пресяваше“ фактите, подреждаше парченцата от мозайката, която ставаше все по- занимателна. След арестуването на Арни Дарнъл се беше състарил с десет години. Бе заявил пред онова ченге, че само след две седмици отново ще отвори гаража, но вече не беше толкова сигурен. Напоследък непрекъснато имаше чувството, че гърлото му е пълно с тиня от употребата на проклетия респиратор.
Мислено разбърка картончетата: Арни, Уелч, Репертън… Кристин…
— Момче! — извика от прозореца си Скрудж, по нощница и нощна шапчица, истинска карикатура на Духа на настоящата Коледа. — Знаеш ли дали са продали рекламния пуяк, дето виси на витрината на птицепродавеца?
— Какво? Оня, големият колкото мен? — попита момчето.
— Да, да — идиотски ухилен отговори Скрудж, сякаш вместо да го спасят, трите призрака го бяха накарали да полудее. — Да, големият колкото теб!
