— Мислех си колко ви обичам и двамата — промълви момчето.
Баща му изненадано го изгледа, очевидно бе трогнат, очите на майка му се насълзиха. Бяха се хванали на лъжата. Ама че лайнари!
До три часа следобед на Бъдни вечер снегът само прехвърчаше, сетне заваля по-силно. Метеоролозите съобщаваха, че забавянето на бурята я прави още по-силна и по-опасна. Първоначалните прогнози за трийсетина сантиметра снежна покривка изглеждаха прекалено оптимистични — очакваше се снегът да натрупа минимум половин метър, а на откритите места да се образуват дълбоки преспи.
Лий Кабът седеше във всекидневната до коледна елхичка, чиито иглички започваха да падат (от цялото семейство единствено тя бе почитателка на традициите и я продължение на четири години успешно се преборваше с желанието на баща й да купи пластмасова елха и с това на майка й да започнат празничния сезон с печена гъска или петел, вместо с обичайната пуйка). Беше сама в цялата къща. Родителите й бяха отишли у семейство Стюарт да изпият по чашка по случай празника. Мистър Стюарт беше новия шеф на баща й и двамата много си допадаха. Мисис Кабът възлагаше големи надежди на приятелството между тях и насърчаваше съпруга си да го затвърди. През последните десет години шест пъти се бяха местили в различни градове, но мисис Кабът най-много харесваше Либъртивил. Искаше й се да останат тук за постоянно и приятелството между съпруга й и шефа му можеше да допринесе за това.
„Самотна и все още девствена“ — ни в клин ни в ръкав си помисли Лий. Скочи като ужилена и отиде в кухнята. Във фурната се печеше свински бут. „Трябва да го обърна в пет часа, ако нашите не се приберат“ — напомни си тя и отвори хладилника. Видя опаковка от шест кока-коли, поставена върху кутийката бира на баща й и мислено възкликна: „Не ме съблазнявай, Сатана!“ Не издържа и си отвори една кола. Няма значение, че е вредна за кожата, и без това сега си няма приятел. Голямо чудо, ако се изприщи.
Празната къща и действаше потискащо както никога досега; обикновено се чувстваше абсурдно пораснала, която оставаше сама. Но днес звуците от електрическите уреди в кухнята, воят на вятъра отвън, дори шумоленето на чехлите й по линолеума й се струваха зловещи. Ако събитията се бяха развили другояче, сега Арни щеше да бъде тук, до нея. Родителите й, особено майка й го харесваха. Поне отначало. Но навярно майка й ще се ужаси, ако разбере, че след всичко случило се Лий все още го обича. В действителност момичето почти непрекъснато мислеше за него. Питаше се защо се е променил, как понася раздялата им, дали е добре…
Вятърът нададе вой и за миг затихна — кой знае защо й напомни за форсирането и затихването на автомобилен двигател.
Внезапно й хрумна нелепата фраза: „Няма връщане от Завоя на смъртта“. Тя отиде до умивалника и изля колата си — идваше й да се разплаче, да повърне или и двете.
С изненада осъзна, че е изплашена до смърт.
Съвсем безпричинно.
Разбира се.
За щастие родителите й не бяха взели колата (коли, коли — все коли й бяха в ума). Поне нямаше да се тревожи как баща й ще кара на връщане, след като е изпил три-четири мартинита. Домът на семейство Стюарт бе само на три преки от тяхната къща. Родителите й бяха тръгнали пеша, навлечени с дебели дрехи, заливайки се от смях като деца, които отиват да правят снежен човек. Обратният път ще ги отрезви и ще им се отрази добре. Ще им се отрази добре. Ще им се отрази добре, стига да не…
Вятърът отново нададе вой. Изрева под стрехите, сетне отново затихна. Изведнъж Лий си представи как родителите й вървят по улицата сред снежната вихрушка, смеят се, уловили се един за друг, за да не паднат. Може би баща й пощипва съпругата си през грейката, както обича да прави, когато си пийне. Обикновено това ужасно дразнеше Лий, най-вече защото смяташе, че подобно пубертетско поведение не подхожда на един зрял мъж. Естествено, тя обичаше родителите си и раздразнението й беше част от любовта й към тях.
Двамата вървят сред гъстата снежна завеса, внезапно зад тях проблясват огромни зелени очи, които сякаш плуват в мрака… и които поразително приличат на зелените светлинки на таблото на Кристин, които бе видяла, докато се задушаваше. Постепенно се уголемяват и дебнат безпомощните й, леко замаяни от алкохола родители…
Лий въздъхна и се върна в хола. Отиде до телефона и протегна ръка към слушалката, после я отдръпна. Отиде до прозореца и се загледа навън.
Какво възнамеряваше да прави? Да се обади на родителите си и да им каже, че се страхува от старата и някак си противна кола на Арни? Че иска да се приберат вкъщи, защото се бои за тях и за себе си? Това ли се канеше да направи?
Страхотно, Лий, направо страхотно!
Почистеното от снегорина улично платно бавно се затрупваше със сняг. Едва сега започваше да вали силно и силният вятър помиташе улицата — облаци фин като пудра сняг политаха нагоре и се сливаха с оловносивото буреносно небе като понесени върху невидими криле призраци.
Лий отново усети страх, предчувстваше, че ще се случи нещо ужасно. Не, не предчувстваше, а бе сигурна. Остана поразена, когато научи за арестуването на Арни, но това бе нищо в сравнение с ужаса, изпитан няколко дни преди това, когато прочете във вестника за смъртта на Бъди Репертън и на двете момчета. Моментално й хрумна нелепата и страшна мисъл, че това е работа на Кристин.
Сега отново предчувстваше, че ще се случи нещастие и не можеше да се отърси от абсурдното усещане. Опита се да се успокои с мисълта, че по време на нещастието с момчетата Арни е бил във Филаделфия. Каза си, че няма да мисли за Кристин ще пусне радиоапарата и телевизора и ще наруши тишината в къщата, няма да мисли за колата, която мирише на гроб, колата която се бе опитала да я убие…
— По дяволите! — прошепна тя. — Струва ми се, че полудяваш, момичето ми.
Почувства, че цялата настръхва.
Отново отиде до телефона, взе указателя и както Арни преди две седмици, позвъни в либъртивилската общинска болница. Приятен женски глас я осведоми, че мистър Гилдър е изписан още сутринта. Лий благодари и затвори.
Няколко секунди остана неподвижна, вперила поглед в празния хол, в елхичката, в подаръците. Сетне намери номера на семейство Гилдър и го набра.
— Лий, каква приятна изненада! — радостно възкликна Денис.
Момичето стисна още по-здраво леденостудената слушалка и промълви:
— Денис, мога ли да дойда у вас? Трябва да поговорим.
— Точно днес ли?
В главата й нахлуха объркани мисли: месото във фурната, трябва да го обърне в пет часа, след малко родителите й ще се приберат, беше Бъдни вечер, снегът засипваше улиците, освен това… освен това беше сигурна, че тази вечер не трябва да излиза… ами ако срещу нея внезапно изскочи нещо… каквото и да е? Не, тази вечер е много опасно.
— Лий?
— Не, не днес — отвърна тя. — Трябва да си стоя вкъщи — родителите ми отидоха на гости и ме оставиха да наглеждам вечерята.
— Моите също — развеселено сподели Денис. — Със сестра ми играем „монополи“, но тя непрекъснато се опитва да ме измами.
Дочу се приглушеният глас на Ели:
— Не е вярно!
Лий си помисли, че при нормални обстоятелства навярно би се разсмяла. Но не и сега. Побърза да каже:
— Ще се видим след Коледа. Да речем във вторник, на двайсет и шести. Съгласен ли си?
— Разбира се. Навярно искаш да поговорим за Арни?
— Не — отговори тя и стисна слушалката така, че пръстите й изтръпнаха. С огромно усилие се овладя и продължи:
— Не, не за Арни. Става дума за Кристин.
