— Моля те! — изкрещя Арни. — Мооооооооля те!
Уил най-сетне завъртя обратно копчето. Върху мрачното му лице беше изписано задоволство. Колата започна да забавя ход.
— Ако ти хрумнат тъпи идеи, просто си спомни къде е колата ти, момче. Дръж си езика зад зъбите и двамата ще се измъкнем безнаказано. Забърквал съм се и в по-големи каши…
Арни понечи да сграбчи количката, но Дарнъл го плесна през пръстите.
— Чия е стоката, момче?
— Уил, моля те…
— Хайде, кажи!
— Стоката е моя.
— Гледай да го запомниш, момче.
Когато Арни се събуди, последните думи все още отекваха в ушите му. През тази нощ повече не можа да заспи.
Твърде вероятно Уил да е… да е разбрал нещо повече за Кристин. Той виждаше почти всичко през остъклената стена на канцеларията си, но умееше да си затваря устата — докато настъпеше подходящия момент да проговори. Навярно знаеше онова, което Джънкинс дори не подозираше — че възстановяването на Кристин през ноември бе не само странно, но напълно невъзможно. Знаеше, че почти не е ремонтирана, поне не от Арни. Какво още би могъл да знае?
Внезапно го побиха тръпки, целият настръхна. Хрумна му, че Уил вероятно е бил в гаража в нощта, когато са загинали Репертън и другите момчета. Всъщност вероятността бе почти сто процентна. Джими Сайкс беше малоумен и Дарнъл предпочиташе да не го изпуска от очи.
„Внимавай да не ме издадеш! Няма да ме прецакаш, защото…“
Да предположим, че Уил е разбрал истината, но кой ще му повярва? Арни осъзна, че повече не може да се самозаблуждава и да се опитва да забрави ужасяващата мисъл… Кой ще повярва на Уил, ако спомене, че понякога Кристин се движи сама? Че не е била управлявана от никого през нощите, когато бяха убити Мучи Уелч и другите негодници? Нима полицаите ще му повярват? Глупости, навярно ще се пукнат от смях. Ами Джънкинс? Той надушваше нещо, но истината е толкова невероятна, че едва ли би я приел. Дори Уил да е издал тайната му пред полицая, това няма никакво значение.
Внезапно, обзет от ужас, Арни си спомни, че утре, най-късно в други ден ще пуснат Дарнъл под гаранция, а Кристин е затворена като заложница в гаража му. Какво ще стане, ако Уил реши да я изгори — правил го бе и друг път, ако се съдеше по хвалбите му — а когато от нея остане купчина желязо, ще я натика в пресата в автомобилното гробище и овъглената Кристин ще се превърне в метално кубче.
Ченгетата са запечатали гаража.
Няма значение. Дарнъл е стара лисица и вероятно е предвидил всичко. Ако поиска, ще проникне в гаража и ще подпали Кристин, въпреки че е по-вероятно да използва подставено лице — някой, който ще хвърли в колата от кубчетата сух спирт за подпалване на скари, сетне ще драсне клечка кибрит.
Арни си представи лумналите пламъци, стори му се, че подушва миризмата на изгоряла тапицерия.
Отпусна се върху тясното легло в килията. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше лудо.
„Внимавай да не ме издадеш. Няма да ме прецакаш, защото…“
Но има и друг вариант — ако Уил се опита да причини зло на Кристин и вниманието му се отклони само за миг, тя сама ще се справи с него.
Но Арни не вярваше, че Уил ще допусне подобна грешка.
На следващия ден го екстрадираха в Пенсилвания и родителите му го освободиха срещу минимална гаранция. Предварителното дело беше през януари, говореше се, че съдебните заседатели ще преценят дали случаят ще бъде предаден в съда. Разкриването на мрежата на контрабандисти беше отразено на първите страници на всички пенсилвански вестници, въпреки че името на Арни не се споменаваше „по нареждане на властите поради това, че престъпникът е малолетен“.
Все пак всички в Либъртивил знаеха за кого става дума. Независимо от няколкото автокина, големи закусвални и алеи за боулинг Либъртивил си оставаше университетско градче, където хората се познаваха. Повечето колеги на семейство Кънингам знаеха кой е карал колата на Дарнъл и е бил заловен с голяма пратка контрабандни цигари. Това беше истински кошмар за Реджина.
След като платиха хиляда долара гаранция, Майкъл и Реджина отведоха Арни вкъщи. Момчето презрително си помисли, че всичко това му напомня на „монополи“: родителите му бяха изтеглили картата „освобождаване от затвора“.
— Защо се смееш, Арни? — попита майка му. Майкъл караше бавно и се взираше през гъстата снежна завеса, за да не пропусне къщата на Стив и Вики.
— Усмихвах ли се?
— Да — промълви тя и докосна косата му.
— Вече не си спомням за какво — студено заяви той майка му отдръпна ръката си.
Върнаха се вкъщи в събота и родителите му напълно го изолираха. Арни се питаше дали е от неудобството, защото не знаят как да разговарят с него, или го презират… а може би и двете. Всъщност изобщо не му пукаше. Чувстваше се уморен до смърт, съсипан, изцяло променен. Когато се прибраха, майка му изключи телефона, легна си и спа целия следобед. Баща му безцелно се мотаеше из работилницата, като пускаше и спираше електрическото ренде.
Арни седеше в хола и гледаше паралелно предаване на няколко футболни мача. Не знаеше и не се интересуваше кои отбори играят. Достатъчно му беше да наблюдава как играчите тичат по терена — отначало под яркото калифорнийско слънце, после — под пороен дъжд, който разкаля игрището и изтри линиите.
Около шест часа задряма.
И засънува.
През нощта, а и през следващата сънува, докато лежеше в кревата, си, където спеше от детинство, а брястът отвън хвърляше познатата му сянка (през зимата подобна на скелет, който през май като по чудо се обвиваше с плът). Сънищата му се различаваха от кошмара, в който огромният Уил се надвесваше над миниатюрната писта. Забравяше ги секунди след като се събудеше… може би така беше по-добре. Смътно си спомняше някаква призрачна фигура край пътя, безплътен пръст, който се размахва заканително, смътно чувство за освобождаване и… бягство? Да, бягство. Нищо, освен…
Арни почти мигновено забравяше сънищата си, но един фрагмент бе трайно запечатан в съзнанието му: той седи зад волана на Кристин и бавно кара сред воя на вятъра. Снегът вали толкова силно, че не вижда по-далеч от капака на колата. Всъщност вятърът не вие, а издава писък, зловеш звук, подобен на бучене. Сетне картината изчезва и бива заменена от друга. Вместо сняг той вижда телеграфен апарат, воят на вятъра прераства във воя на огромната тълпа, струпала се на тротоара на „Пето авеню“. Всички аплодират Арни и Кристин, защото са…
Избягали.
Всеки път, миг преди да забрави странния сън Арни си казваше: „Когато всичко свърши, със сигурност ще се махна от Либъртивил. Ще взема Кристин и ще замина за Мексико“. Представяше си горещото слънце и тишината и внезапно непознатата страна му се струваше по-реална от кошмарите му.
След като се събуди от последния от тези сънища, изведнъж му хрумна идеята да прекара Коледа с леля Вики и чичо Стив, също както едно време. Стори му се великолепна, направо гениална. Точно така, ще се измъкне от Либъртивил преди…
Преди Коледа, разбира се.
Ето защо се залови да убеждава родителите си, като положи особени усилия да склони Реджина. В сряда съпротивата й се сломи и тя се съгласи да заминат. Арни знаеше, че е разговаряла със сестра си, че Вики се е държала прекрасно, така че едва ли щеше да има проблеми.
Сега, на Бъдни вечер, той чувстваше, че всичко ще се оправи.
— Ето къщата, Майк! — извика Реджина. — Щеше да я отминеш както всеки път, когато идваме тук.
Съпругът й зави по алеята и измърмори, че я е видял с вечния си оправдателен тон, който неизменно съпътстваше разговора със съпругата му.
„Истинско магаре! — помисли си Арни. — Тя го ругае и го язди, а той цвили като магаре“.
— Отново се усмихваш — каза Реджина.
