8. БУРЯТА СЕ РАЗРАЗЯВА
До пет часа вечерта бурята обхвана цяла Пенсилвания. Снегът нахлу, понесен от силния вятър, който виеше задавено. Това не позволи на хората да се втурнат по магазините за последни покупки. Повечето уморени до смърт продавачи благословиха майката-природа, въпреки че нямаше да получат премиални. Докато вдигаха тост пред запалените камини в домовете си те се утешаваха с мисълта, че клиентите ще нахлуят веднага след празника.
Но днес природата изобщо не изглеждаше майчински настроена: рано падналият мрак скоро отстъпи място на бурна нощ. Тази вечер природата напомняше страшна езическа магьосница, която изобщо не се съобразява с Коледния празник. Тласкана от вятъра, страховитата вещица разкъса сърмената украса на търговската камара и я понесе към притъмнялото небе; запрати в снега фигурките от Коледната сцена, подредена пред полицейския участък — влъхвите, Светата майка и Младенецът бяха открити едва в края на януари, когато снегът започна да се топи.
В знак на пренебрежение към празника тя преобърна дванайсетметровата елха пред либъртивилската община и я запокити право през прозореца на данъчната служба. „Точно там й е мястото“ — казаха по- късно мнозина.
До седем часа снегорините вече не успяваха да се справят с натрупания сняг. В седем без петнайсет някакъв автобус си проправи път по „Мейн Стрийт“; следваха го няколко коли като кученца майка си. После улицата опустя, с изключение на няколко автомобила, затънали до калниците в преспите, образувани от минаващите снегорини. До сутринта повечето от тях щяха да са напълно погребани под снега. Вятърът люлееше светофара, окачен над кръстовището между „Мейн Стрийт“ и „Бейсин Драйв“. Дочу се пращане от късо съединение и светлините изгаснаха. Двама-трима души, слезли от последния автобус преминаваха улицата; те вдигнаха очи към прекъснатия кабел и забързано се отдалечиха.
До осем часа, когато мистър и мисис Кабът най-после благополучно се прибраха у дома (за безкрайно облекчение на Лий, което тя успя да прикрие), местните радиостанции предаваха призива на щатската полиция, гражданите да не пътуват през тази нощ.
До девет часа, когато Майкъл, Реджина и Арни Кънингам с чаши горещ пунш в ръка (ромовият пунщ бе коледният специалитет на чичо Стив) се настаниха пред телевизора в дома на роднините си, за да гледат Алистър Сим в „Коледна песен“, петнайсетметрова отсечка от пенсилванската магистрала беше отрязана поради натрупаните снежни преспи. До полунощ цялата магистрала стана непроходима.
В девет и половина, когато фаровете на Кристин внезапно проблеснаха в празния гараж на Дарнъл и разкъсаха мрака, Либъртивил беше изцяло откъснат от света. Улиците бяха пусти, с изключение на рядко минаващите снегорини.
В тихия гараж моторът на Кристин форсира и затихна.
Форсира и затихна.
Лостът на скоростите се премести сам.
Кристин бавно потегли.
Електронното устройство, прикрепено към сенника й изжужа, тихият звук бе заглушен от воя на вятъра. Но вратата го „чу“ и покорно се вдигна нагоре. Силен порив на вятъра навя сняг в гаража.
Кристин се плъзна навън, безшумно като призрак. Направи ляв завой и се отправи надолу по улицата; движеше се сред дълбокия сняг уверено, без нито веднъж да поднесе, въпреки че нямаше вериги. Сред мрака проблесна светофар, който мигаше на жълто. Кристин отново зави наляво, към „Джон Кенеди Драйв“.
Дон Вандерберг седеше в канцеларията на бащината му бензиностанция, вдигнал крака върху бюрото. Беше надървен, защото четеше една от порнографските книги на баща си — проникновена и предизвикваща дълбок размисъл творба, озаглавена „Палавата Пами“. До този момент Пами се беше чукала с всеки, освен с млекаря и с кучето; млекарят тъкмо се задаваше по алеята, а кучето лежеше пред нея, когато прозвуча звънец — сигнал, че навън има клиент.
Дон раздразнено откъсна поглед от книгата. Бе телефонирал на баща си в шест, преди четири часа, за да го помоли да затвори по-рано — очевидно през тази нощ приходите ще бъдат толкова мизерни, че не ще покрият сметката за електричеството, за светещата реклама. Баща му, разположен удобно пред камината, му нареди да затвори чак в полунощ. Дон гневно тресна телефона и си каза, че баща му е олицетворение на онзи противен старец Скрудж.
Истината бе, че искаше да затвори по-рано, защото се страхуваше да остава сам нощем. До неотдавна щеше да е обкръжен от голяма компания. Редом с него щеше да седи Бъди, който привличаше останалите с алкохола и с хероина, но най-вече с магнетизма си. А сега всички приятели на Дон бяха мъртви. Всички без изключение.
Само че понякога му се струваше, че не са. От време на време (когато бе сам, както през тази нощ) си казваше, че ще вдигне поглед и ще ги види пред себе си: Ричи Трелони и Мучи Уелч един до друг, а между тях се е настанил Бъди Репертън с бутилка „Тексаски шофьор“ в ръка, зад ухото му е затъкната цигара с марихуана. Тримата са мъртвешки бледи както всички призраци, очите им са изцъклени като на умрели риби. Бъди му протегна бутилката и прошепна: „Пийни си, глупако. Скоро ще бъдеш мъртъв като нас!“
Понякога тези образи изглеждаха толкова истински, че устата му пресъхваше и ръцете му се разтреперваха.
Дон знаеше причината. През онази нощ не трябваше да чупят колата на Стария Пицолики. Почти всеки участник в тази „невинна“ лудория беше постигнат от ужасна смърт. С изключение на него и на Сенди Галтън, само че Сенди се беше метнал на раздрънкания си мустанг и бе напуснал града. По време на безкрайните нощни смени на Дон му идваше да направи същото.
Клиентът отвън натисна клаксона на колата си. Дон захвърли книгата до мръсната машина за кредитни карти. Докато навличаше канадката си погледна през прозореца и се запита кой ли е този луд, дето кара в такава буря. Гъстият сняг му пречеше да различи колата, или човека зад волана; виждаха се само фаровете и силуетът на автомобила, който беше прекалено дълъг, за да е от новите модели.
Докато слагаше ръкавиците си Дон усети как възбуденият му член спада; каза си, че рано или късно баща му трябва да монтира колонки на самообслужване и тогава — край на тъпите нощни дежурства. Ако на разни откачени типове им е скимнало да пътуват в такава буря, спокойно могат сами да си налеят бензин.
Отвори вратата и силен порив на вятъра за малко не я изтръгна от пантите. Той с мъка успя да я задържи, за да не се удари в стената, в резултат на което едва не падна по гръб. Въпреки монотонния вой на вятъра (който се стараеше да пренебрегне), досега Дон не беше преценил силата на бурята. Задържа се на крака само защото веднага затъна в дълбоката пряспа, и гневно си помисли: „Шибаната кола сигурно е със снегоходки. Ако онзи тип ми даде кредитна карта, ще му пръсна черепа!“
Закрачи през снега и се приближи до първата редица „островчета“. Естествено, скапанякът беше паркирал от другата страна. Дон се опита да разгледа колата, но вятърът запрати сняг в лицето му и го
