Когато видя Арни вече не беше в шок, който би й помогнал да посрещне суровата действителност и тя изпита вледеняващ страх. В този миг за пръв път й хрумна фразата „как да преодолеем това“ и тя се вкопчи в нея както удавник в спасителен пояс. Пред ней стоеше Арни, нейният син (разговорът помежду им не се провеждаше в затворническа килия — единственият компромис, направен от полицаите, за който Реджина им беше безкрайно благодарна), седнал в стаичката, обзаведена само с два стола и маса, прогорена от цигари.
Арни се втренчи в нея, лицето му беше изпито, като на скелет. Само преди седмица беше ходил на бръснар и се беше подстригал изненадващо късо (след като години наред носеше косата си дълга по подражание на Денис) и под безмилостната светлина на голата крушка главата му изглеждаше плешива, сякаш го бяха избръснали, за да го накарат да проговори.
— Арни… — промълви тя и тръгна към него и понечи да го докосне, но погледът му я възпря. Синът й извърна глава и стисна устни. Навряно друга, по-слаба жена би избухнала в сълзи, но Реджина не се смяташе за такава. Усети, как я обзема познатата студенина и си каза, че точно от това има нужда.
Вместо да прегърне сина си, което очевидно той не желаеше, тя седна на дървения стол и му обясни какво трябва да направи. Арни отказа. Тя му заповяда да направи самопризнания. Момчето отново отказа. Опитвайки се да го убеди, Реджина му изнесе цяла реч — той пак отказа. Отказа дори когато майка му започна да го моли. Накрая, уморена до смърт, с пулсиращи от болка слепоочия Реджина го запита защо го е направил. Арни не й отговори.
— Смятах те за умен! — изкрещя тя, обезумяла от безсилието си. От всичко на света най-много мразеше да не й се подчиняват, когато си беше наумила нещо. Всъщност това не й се бе случвало откакто напусна бащиния си дом. Вбесяваше я мисълта, че среща неочакван отпор от детето, сукало от гръдта й. Ето защо повторно изкрещя:
— Мислех те за умен, но всъщност не си! Ти си… един тъпанар! Нима не разбираш, че ще те вкарат в затвора? Нима искаш да попаднеш там заради Дарнъл? Кажи, това ли искаш? Да знаеш, че той ще ти се подиграва! Да, ще ти се подиграва!
За нея нямаше нищо по-страшно от това да ти се подиграват и очевидното безразличие на сина й я вбеси още повече.
Скочи от стола и отметна косата от челото си — машинален жест на човек, който се готви за сражение. Задъхваше се, лицето й беше почервеняло. Арни си помисли, че никога не е изглеждала толкова млада и едновременно толкова състарена. Той промълви:
— Не го правя заради Дарнъл. И няма да отида в затвора.
— Да не се смяташ за Господ? — нервно възкликна Реджина, но гневът й беше примесен с облекчение — поне бе проговорил. — Хванаха те с багажник, пълен с контрабандни цигари…
Арни я прекъсна:
— Не бяха в багажника, а в скривалището под него. Това беше колата на Уил, той ми нареди да пътувам с нея.
Майка му стреснато го изгледа.
— Искаш да кажеш, че не си знаел за цигарите?
Арни се втренчи в нея; по лицето му беше изписано изражение толкова чуждо за него, че тя не можеше да го възприеме — не можеше да приеме леденото му презрение. Внезапно й хрумна налудничавата мисъл: „Имам си златно момче!“
— Разбира се, че знаех — надменно изрече той. — Уил също. — Но все пак полицаите нямат доказателства, нали? Реджина смаяно го погледна и не промълви нито дума.
— Дори да скалъпят някакво обвинение, ще получа само условна присъда — продължи момчето.
Едва сега майка му успя да проговори:
— Арни, струва ми се, че си се побъркал. Може би баща ти…
— Нищо ми няма — прекъсна я той. — Въпреки, че не мога да кажа същото за теб — той я изгледа с ледените си очи. Реджина не издържа и избяга от стаичката. Втурна се към съпруга си, който седеше редом с Уорбър в малката, боядисана в зелено чакалня и му нареди:
— Иди при него! Дано го накараш да се осъзнае!
Без да дочака отговора му се втурна навън и подложи пламналото си чело под студения декемврийски вятър.
Майкъл се подчини, но не постигна нищо. Излезе от стаичката с пресъхнало гърло, изглеждаше състарен с десет години.
Когато отидоха в мотела Реджина предаде на адвоката разговора си с Арни и го попита дали синът й има право относно недоказаното обвинение.
Уорбърг замислено промълви:
— Да, това е една възможност за защита. Но щеше да изглежда по-правдоподобно, ако синът е първата брънка от веригата, което за съжаление той не е. Пратката е била предназначена за някой си Хенри Бък от Олбъни, търговец на употребявани коли. Той също е арестуван.
— Какво е съобщил на полицията? — намеси се Майкъл.
— Нямам представа. Свързах се с адвоката му, но той отказа да разговаря с мен — доста зловещ знак. Ако Бък проговори, ще стовари цялата вина върху Арни. Главата си залагам, че ще свидетелства срещу него и ще каже, че синът ви е знаел за двойното дъно в багажника.
Уорбърг ги изгледа и продължи:
— Мисис Кънингам, онова, което ви е казал синът ви, не е толкова гениално. Утре, преди да го прехвърлят в Пенсилвания ще разговарям с него. Надявам се да го накарам да разбера, че цялата вина ще падне върху него.
Когато комбито зави по улицата на Вики и Стив, първите снежинки започнаха да се спускат от небето. „Дали и в Либъртивил вали сняг?“ — запита се Арни и докосна кожения ключодържател в джоба си.
Кристин все още беше заключена в гаража на Дарнъл. Няма значение, поне не беше навън, на снега. Ще си я върне — когато му дойде времето.
Случилото се през уикенда му се струваше като кошмарен сън: родителите му, които му четат конско в стаичката и които сякаш са непознати, говорещи на чужд език; адвокатът Уорли — или нещо подобно — непрекъснато бърбори за някакъв „принцип на доминото“ и за необходимостта да го измъкне от затвора „преди цялата вина да се стовари върху тебе, момче!“
Но Арни се безпокоеше единствено за Кристин. С всеки изминал ден му ставаше все по-ясно, че Роланд Д. Льобей се е вселил в тялото му. Мисълта за това не го плашеше, дори му действаше успокояващо. И все пак трябваше да внимава и да се пази. Но от кого? Не от Джънкинс, който не разполагаше с доказателства, само хранеше известни подозрения относно Кристин и бе мно — го далече от истината.
Ала Дарнъл… той може да създаде проблеми, сериоз — ни проблеми…
Първата вечер в Олбъни, след като родителите му си отидоха Арни бе затворен в предварителния арест, където заспа учудващо лесно и бързо. И сънува — не кошмар, но странен и страшен сън, от който се събуди посреднощ, целият облян в пот.
Сънува, че Кристин се е смалила до размерите на човешка длан. Беше поставена върху миниатюрна писта, заобиколена от пейзаж, който му изглеждаше странно познат: ето улица, която досущ прилича на „Бейсин Драйв“, ето и друга — също като магистралата, на която беше убит Мучи Уелч. В далечината се виждат постройки от „Лего“ — точно копие на либъртивилската гимназия… други познати сгради… изрязани от картон дървета…
… и огромен Уил Дарнъл, надвесен над контролното табло, чрез което се определя скоростта на миниатюрния плимут. Задухът го измъчваше и дишането му наподобяваше воя на зимния вятър.
— Гледай да не проговориш, момче! — заяви Уил, който се извисяваше като великан над този миниатюрен свят. — Внимавай да не ме издадеш, защото аз контролирам всичко; погледни какво мога да направя…
Той завъртя надясно копчето, за контролиране на скоростта. Арни се опита да изкрещи:
— Не! Моля те, не го прави! Обичам я! Моля те, не я унищожавай!
На пистата мъничката Кристин обикаляше все по-бързо миниатюрния Либъртивил, задницата й поднесяше на завоите. Сега представляваше само мъгляв червено-бял силует, двигателят й бръмчеше като разярена оса.
