— Ако не искате да прекарате Коледа на магистралата между Бедфорд и Карлайн, тръгнете рано, или изобщо не тръгвайте — посъветва дисководещият на РМ 104 своите слушатели (повечето от които бяха толкова дрогирани, че едва ли възнамеряваха да пътуват където и да е), сетне продължи празничната програма с изпълнение на Брус Спрингстийн, наречено „Дядо Коледа пристигна в града“. В единайсет сутринта, когато Денис Гилдър най-сетне напусна либъртивилската общинска болница (според правилника й нямаше право да се движи с патерици, докато излезе от сградата; Илейн го изкара до изхода с инвалиден стол), небето бе започнало да се заоблачава, около слънцето имаше странен мъгляв ореол. Денис намести патериците под мишниците си и предпазливо прекоси паркинга. Родителите му го подкрепяха от двете страни, въпреки че паркингът беше посипан със сол и нямаше сняг, или лед. Преди да влезе в колата той спря и подложи лицето си под бръснещия вятър. За него напускането на болницата беше равнозначно на възкръсване. Имаше чувството, че никога няма да се насити на прекрасния свеж въздух.
Към един следобед комбито на семейство Кънингам достигна покрайнините на Лайгониър, градче на сто и петдесет километра източно от Либъртивил. Небето бе добило оловен цвят, а температурата спадна с шест градуса.
Арни беше настоял да не отменят традиционното пътуване при леля Вики и чичо Стив — сестрата на Реджина и съпругът й. С течение на времето двете семейства бяха свикнали да прекарват заедно Коледа: понякога Вики и Стив идваха у семейство Кънингам, няколко години подред, друг път Арни и родителите му пътуваха до Лайгониър. Сегашното посещение беше уговорено още в началото на декември. Отмениха го, след като „Арни изпадна в беда“, както се изразяваше Реджина, но отпреди седмица момчето започна да агитира родителите си да заминат. Накрая, след дълъг разговор със сестра си по телефона, Реджина се подчини на желанието на сина си. Направи го отчасти защото Вики беше олицетворение на спокойствие и разбиране, а най-вече заради това, че сестра й не проявяваше особено любопитство към случилото се. Последното беше жизнено важно за Реджина, въпреки че никога не би го признала. Откакто бяха арестували Арни непрекъснато се сблъскваше с хорското любопитство, прикривано под фалшиво съчувствие. Докато разговаряше със сестра си по телефона, тя най-сетне капитулира и се разрида. За пръв и последен път след арестуването на сина й тя си позволи подобен „лукс“. Арни вече си беше легнал. Майкъл, който напоследък пиеше прекалено много и се оправдаваше с „духа на празничния сезон“, бе отишъл до „О’Мали“ да изпие една-две бири с Пол Стрикланд — неудачник като него, не успял да се ориентира в сложната борба за власт във факултета. Вероятно няма да се задоволи с две, а ще изпие шест, или повече бири. По-късно, когато Реджина се качи в кабинета му, ще го намери седнал зад бюрото, втренчил поглед в мрака, очите му са сухи, но зачервени. Ако се опита да го заговори ще установи, че съпругът й бърбори несвързано, сякаш се е пренесъл в миналото. Тя подозираше, че Майкъл е изпаднал в умопомрачение. Самата Реджина не можеше да си позволи подобен лукс (както го наричаше в обидата и раздразнението си). Лежеше будна до зори и кроеше планове, които се свеждаха до едно: „как да преодолее кризата“. Съзнателно омаловажаваше сериозността на случилото се и предпочиташе да говори за него с мъгляви фрази като „неприятностите на Арни“ и „как да преодолеем кризата“.
Но по време на телефонния разговор с Вики, няколко дни след арестуването на Арни, желязното й самообладание за миг се пропука и тя бе „поплакала на рамото на сестрата“, от която я деляха десетки километри. Вики запази самообладание и се опита да я успокои, което накара Реджина да изпита угризение на съвестта задето години наред се бе подигравала на сестра си. Дъщерята на Вики беше напуснала колежа, за да се омъжи и превърне в обикновена домакиня; синът й се бе задоволил с професионално училище („За разлика от моя син“ — с тайно злорадство си казваше Реджина), съпругът й беше — представете си само! — застрахователен агент. А самата Вики — още по-смешно! — продаваше пластмасови домакински съдове. И все пак само пред сестра си тя се осмели да изрази огромното си разочарование, мъка и обида, както и това… че се чувства ужасно неловко след случилото се; хората говореха зад гърба й, а враговете й, които години наред бяха мечтали за провала й, доволно потриваха ръце. Да, в този тежък момент можеше да разчита на Вики както и досега, въпреки че не й беше правило впечатление. Ето защо реши, че ако ще празнуват Коледа през тази злощастна година, то по-добре да бъдат в непретенциозната къщичка на Вики и Стив в смешното, еснафско предградие, където повечето хора все още притежаваха американски коли и за които вечеря в закусвалните „Макдоналдс“ беше истинско събитие.
Естествено, Майкъл се подчини на решението й; тя не очакваше нищо повече, но не би позволила по- малко.
Трите дни, последвали новината, че „Арни си има неприятности“ поставиха на изпитание самоконтрола и огромното желание за оцеляване на Реджина Кънингам. Съпругът й едва ли разбираше, че тя се бори не само заради сина си, а в името на цялото семейство: неговите чувства изобщо не я интересуваха. През ум не й минаваше, че могат да се утешат взаимно. Когато Майк й съобщи новината, тя спокойно намести капака на шевната машина. Седна до телефона и се залови за работа. Нямаше и помен от сълзите, които по-късно щеше да пролее докато разговаря със сестра си. Тя мина покрай Майкъл без да му обърне внимание, сякаш той беше част от мебелировката. Съпругът й нерешително я последва, както бе правил през цялото време откакто бяха женени.
Реджина се обади на семейния адвокат Том Спраг, който, щом чу, че става дума за углавно престъпление, побърза да я препрати към свой колега на име Джим Уорбърг. Тя му позвъни, но й отговори само телефонният секретар, от когото не можеше да научи домашния телефон на адвоката. Реджина остави обратно слушалката и забарабани с пръсти по устните си, сетне отново се свърза със Спраг. Отначало той не искаше да й съобщи номера на колегата си, но накрая капитулира. Когато Реджина най-сетне го остави на мира, Спраг изглеждаше зашеметен, сякаш бе улучен от снаряд. Когато се развихреше, Реджина често предизвикваше подобна реакция.
Тя се обади на Уорбърг, който категорично отказа да се заеме със случая. Реджина отново „размаха томахавката“. В края на разговора им адвокатът не само прие да защитава Арни, но и незабавно да замине за Олбъни, за да уреди освобождаването му под гаранция. Уорбърг говореше тихо и объркано като човек, натъпкан с новокаин, а след това — прегазен от трактор; опита се да й каже, че познава отличен адвокат в Олбъни, който ще проучи положението, но събеседницата му беше непреклонна. Уорбърг замина с частен самолет и й се обади след четири часа.
Съобщи й, че Арни е обвинен в пренасяне на контрабандна стока и че на следващия ден ще бъде предаден на пенсилванската полиция. Служителите на двата щата организирали акция по залавянето му съвместно с три отдела от ФБР. Главната им цел не бил Арни, когото смятали за дребна риба, а Уил Дарнъл и хората, с които въртял търговия.
— Задържането по недоказано обвинение е незаконно — прекъсна го Реджина, като произнесе фразата, многократно повтаряна в криминалните филми по телевизията.
Уорбърг, който не можеше да се примири с факта, че се намира в Олбъни, след като бе възнамерявал да прекара спокойна вечер в дома си с книга в ръка, заядливо отговори:
— Идва ми да падна на колене и да благодаря на Бога за това. Нима не разбирате, че са го заловили с пълен багажник контрабандна стока. Ако ги разгневим, ще побързат да му лепнат обвинение! Мисис Кънингам, съветвам ви да вземете съпруга си и да дойдете в Олбъни. Незабавно!
— Но нали споменахте, че утре ще го екстрадират…
— О, да — всичко е уредено. Единственото ни утешение е, че делото ще се гледа в наш съд. Но не в това е проблемът.
— А в какво?
— Полицаите искат да разкрият мрежата на Дарнъл, но Арнолд мълчи. От вас се иска да го убедите, че е в негов интерес да си признае.
— Сигурен ли сте? — колебливо запита Реджина.
— Да, по дяловите! — извика адвокатът. — Тези момчета не искат да вкарат сина ви в затвора. Той е малолетен от добро семейство, без криминални прояви, за четирите години в гимназията няма нито едно провинение. Възможно е да се измъкне от цялата история без дори да се яви пред съда. Единственото условие е да признае.
Майкъл и Реджина заминаха за Олбъни. Поведоха Реджина по тесен коридор с облицовани с бели плочки стени, осветен от силни крушки, монтирани на тавана и защитени с телени мрежи. Вонеше на дезинфектант и на урина; Реджина се мъчеше да повярва, че тук е задържан синът й, нейният син, но й беше безкрайно трудно. Много по-лесно бе да си внуши, че халюцинира.
