— Как си?
Слънцето се бе престрашило да излезе иззад облаците и блестеше ослепително върху топящия се сняг и върху мокрите улици. Гаражът на Дарнъл тънеше в тишина. Зад запечатаните му врати бяха цялата документация на Дарнъл и плимутът на Кънингам.
— Не ми дава мира онова, което онзи тип каза за баща ми — бавно изрече Рик. — Разбираш ли, татко се самоуби, Руди. Застреля се в главата. Винаги съм смятал… когато бях в колежа четох… — - той вдигна рамене. — Много ченгета налапват дулото. Чувал ли си за Мелвин Първие, който залови Дилинджър? И все пак непрекъснато се питам…
Мърсър запали цигара и жадно вдъхна дима.
— Дарнъл блъфираше — промълви Джънкинс.
— Така си мислиш — отвърна Рик, свали прозореца и изхвърли цигарата си, сетне взе микрофона, прикрепен под таблото.
— Четиринайсети, тук двойка.
— Четиринайсети слуша.
— Какво става с нашия „пощенски гълъб“?
— Движи се по магистрала 84, току що напусна Порт Джървис.
Порт Джървис беше на границата между Пенсилвания и Ню Йорк.
— Всичко ли е готово в Ню Йорк?
— Да.
— Напомни им да го арестуват едва когато се озове североизточно от Мидълтаун и да вземат като доказателство квитанцията му за платена пътна такса.
— Прието.
Мърсър постави обратно микрофона и леко се усмихна.
— Щом влезе в щата Ню Йорк, случаят е от компетенцията, на ФБР, но все пак ние първи го спипахме. Прекрасно, нали?
Джънкинс остана безмълвен. В цялата история нямаше нищо прекрасно, дори му се струваше отвратителна — от Дарнъл, стиснал аспиратора си, до бащата на Мърсър, захапал дулото на пистолета. Кой знае защо бе обзет от чувство на неизбежност; струваше му се, че ужасите не са свършили, а едва сега започват. Все едно, че бе стигнал до средата на страшна история, която бе прекалено злокобна, за да стигне до края й. С тази разлика, че трябваше да я довърши сега.
Непрекъснато го измъчваше зловещо предчувствие, пред очите му се мяркаше един и същ странен образ: струваше му се, че при първата си среща с Арни Кънингам, бе разговарял с давещ се човек, а при втората удавянето беше факт и думите му бяха отправени към мъртвец.
Облаците над Западен Ню Йорк започнаха да се разкъсват и настроението на Арни внезапно се повиши. Винаги се чувстваше по-добре, когато се откъснеше от Либъртивил, от… от всичко. Дори това, че багажникът му бе пълен е контрабандна стока не можеше да помрачи настроението му. За щастие този път не пренасяше наркотици. От време на време в съзнанието му проблясваше една и съща мисъл, която той бързаше да прогони. Питаше се какво ще стане, ако изхвърли цигарите и продължи напред, като остави зад себе си цялата отвратителна бъркотия.
Естествено, нямаше да го направи. Невъзможно бе да изостави Кристин след като беше вложил толкова труд в нея.
Пусна радиото и затананика популярната мелодия. Студеното декемврийско слънце успя да проникне през облаците и Арни се усмихна.
Продължаваше да се усмихва, когато полицейската кола се изравни с неговата и от високоговорителя й се разнесе повелителен глас:
— Крайслер, спри! Незабавно спри!
Арни се огледа, усмивката му помръкна. Видя чифт черни очила. Очила на ченге. Обзе го ужас — никога не бе вярвал, че е в състояние да изпита толкова дълбоко, всепоглъщащо чувство — но не се страхуваше за себе си. Устата му пресъхна, мозъкът му трескаво заработи. Представи си как натиска педала на газта и се опитва да избяга; навярно щеше да го направи, ако караше Кристин. Спомни си думите на Уил Дарнъл, че ако го заловят със „стока“ трябва да поеме вината. Внезапно видя пред себе си Джънкинс с проницателните кафяви очи и разбра, че това е негово дело.
В този миг съжали, че Рудолф Джънкинс не е мъртъв.
— Спри, крайслер! Не говоря, за да се наслаждавам на гласа си. Спри веднага!
„Няма да призная нищо“ — помисли си Арни и отби колата в резервното платно. Усещаше болка в тестисите, стомахът го свиваше. В огледалцето за обратно виждане съгледа очите си, изцъклени от страх зад очилата. Не се боеше за себе си, а за Кристин, за онова, което можеха да й причинят.
В объркания от паниката му разум като в калейдоскоп се редуваха картини: молба за постъпване в колежа, с резолюция: „Отхвърлена. Кандидатът е осъждан за углавно престъпление“; стоманените решетки в затвора; съдия, който се взира в него с пребледняло от гняв лице; яки хомосексуалисти в двора на затвора, оглеждащи „новото попълнение“; Кристин е поставена върху конвейера и пътува към автомобилното гробище зад гаража…
Когато паркира колата (полицейската кола спря зад него, а друга, изскочила изневиделица, препречи пътя му), изведнъж му хрумна мисъл, която му подейства успокояващо: „Кристин е способна сама да се грижи за себе си“. Полицаите излязоха от колите и се запътиха към него. Единият държеше лист хартия — очевидно заповед за обиск. В този момент на Арни му хрумна още нещо, стори му се, че чува хрипливия глас на Роланд Д. Льобей: „А тя ще се погрижи за теб, момче. Довери й се напълно и тя ще се погрижи за теб!“
Изпревари полицая, който се канеше да отвори вратата му, дръпна я и излезе навън. Едно от ченгетата попита:
— Вие ли сте Арнълд Кънингам?
— Всъщност, да — нахакано отговори момчето. — Да не би да съм карал с превишена скорост?
— Не, синко — отвърна друг полицай. — Но въпреки това здравата си загазил.
Първото ченге се приближи — Арни имаше чувството, че ще му козирува като офицер от армията, и надуто произнесе:
— Разполагаме с надлежно оформен документ, който ни разрешава обискирането на крайслер „Империал“, модел 1966, в името на Щата Ню Йорк, и щата Пенсилвания. както и в името на Съединените щати. Второ…
— Е, кажи-речи направихте географско описание на цялото шибано крайбрежие — заядливо го прекъсна Арни. Усети тъпа болка в гръбнака и го притисна с две ръце. Очите на полицая се разшириха от учудване, когато чу старческия глас на младото момче, но все пак продължи да говори:
— Второ, контрабандна стока, открита при обиска подлежи на конфискация в името на…
— Чудесно! — възкликна Арни. Струваше му се, че сънува кошмар. Около него проблясваха сините лампи на полицейските автомобили. Шофьорите на отминаващите коли любопитно се взираха в тях, но момчето с облекчение установи, че хич не му пука.
— Дай ми ключовете — обърна се към него едно от ченгетата.
— Вземи си ги сам, лайнар такъв.
— Така няма да облекчиш положението си, малкия — смъмри го полицаят, но си личеше, че е шокиран и същевременно изплашен — за миг гласът на момчето бе станал по-дълбок и по-дрезгав, сякаш бе остаряло с четириисет години и се беше превърнало в здравеняк-грубиян. Този глас изобщо не подхождаше на кльощавия запъртък, който стоеше пред него.
Арни се наведе, извади ключовете и му ги подхвърли; трима полицаи незабавно се запътиха към колата и отвориха багажника. „Знаят за «стоката»“ — примирено си помисли той. За щастие това нямаше нищо общо с идиотските предположения на Джънкинс, който се бе зарекъл да открие убиеца на Бъди Репертън, и на Мучи Уелч. По-скоро бе отлично замислена и координирана акция за разкриване на контрабандната търговия на Уил Дарнъл.
Един от полицаите се обърна към него:
— Момче, искаш ли да отговориш на няколко въпроса, или да направиш самопризнание? Ако решиш да го сториш, ще ти прочета правата ти.
