— Също и колата. Тръпки ме побиваха като го гледах как я докосва всеки път, когато смятах, че съм го хванал натясно.
— Само не забравяй, че Дарнъл е човекът, когото трябва да заловим — напомни му Рик. — В Харисбърг никой не се интересува от твоето хлапе.
— Добре — отвърна Джънкинс. Взе чашата си и мрачно изгледа колегата си. — Дарнъл е средство за постигане на определена цел. Зарекъл съм се да заловя човека, убил момчетата, дори да ми струва живота.
— Възможно е през този уикенд Дарнъл да не изпрати никого на черен курс — опита се да го успокои Рик.
Но се оказа, че не е прав.
В съботната декемврийска утрин двама цивилни полицаи от щатския отдел по углавни престъпления, седнали в кабинката на пикапа, паркиран пред гаража на Дарнъл, видяха как черният крайслер излезе през голямата врата. Ръмеше лек дъждец; все още не бе достатъчно студено, за да го обърне в суграшица. Беше един от онези зимни дни, когато е невъзможно да се определи докъде свършва прихлупеното облачно небе и откъде започва мъглата. Габаритите на крайслера бяха запалени. Арни Кънингам беше предпазлив шофьор.
Единият от детективите взе портативната радиостанция и каза:
— Току що излезе с колата на Дарнъл. Имайте готовност.
Пикапът проследи крайслера до магистрала 1–76. Когато Арни влезе в платното, водещо на изток — към Харисбърг, полицаите се прехвърлиха в платното за Охайо и ра портуваха по радиостанцията. Ще напуснат магистралата на следващата изходна рампа и ще се върнат на поста си пред гаража на Дарнъл.
— О’кей — прозвуча гласът на Джънкинс. — Да започ ваме.
Двайсет минути по-късно, докато Арни спокойно пътуваше с осемдесет километра в час, трима полицаи, носещ съответните документи потропаха на вратата на Уилям Ъпшоу, който живееше в луксозното предградие на Сюикли. Ъпшоу им отвори по хавлия; телевизорът в хола работеше и от него се разнасяха крясъците на героите от излъчваните всяка събота сутрин анимационни филми.
— Кой е, скъпи? — обади се жена му от кухнята. Ъпшоу бегло прегледа подадените му документи и почувства, че му прилошава — бяха съдебни решения. Едно от тях постановяваше пълна конфискация на данъчните документи, отнасящи се до Уил Дарнъл (като частно лице) и Уил Дарнъл (корпорация).
— Кой е, скъпи? — повторно запита жена му и едно от децата любопитно надникна от хола.
Ъпшоу се опита да проговори, от гърлото му се изтръгна само хъркане. Ето че се бе случило. Мисълта за това го преследваше дори в съня му и ето че се бе случило. Не му бяха помогнали нито къщата в Сюикли, нито любовницата, скрита на сигурно място в хотел „Кралят на Прусия“. Нещастието бе дошло — прочете го по невъзмутимите лица на полицаите, облечени в евтини костюми. Най-страшното бе, че един от тях беше от ФБР — „Отдел за разследване на незаконната търговия с цигари, алкохол и огнестрелни оръжия“. Ченгето му показа и друга карта, според която бе агент на „Отдела за борба с наркотиците“ към ФБР.
— Разполагаме с информация, че имате канцелария и дома си — каза полицаят от ФБР. Изглеждаше млад — двайсет и шест-трийсетгодишен. Бил Ъпшоу се запита дали му се е налагало да си блъска главата върху проблема какво да прави с три деца и съпруга, влюбена в луксозните дрехи и предмети. Едва ли в противен случай лицето му щеше да е така гладко. Оставаш младолик единствено когато се посветиш на възвишени мисли: за закона и за реда за правдата за кривдата, за добрите и за лошите хора. Понечи да отговори, но отново от гърлото му се изтръгна само хриптене.
— Потвърждавате ли тази информация? — търпеливо попита полицаят.
— Да — изхърка Бил Ъпшоу.
— Притежавате и друг офис на „Франкстоун Роуд“ 100 в Монроувил?
— Да.
— Скъпи, кой е? — попита Амбър и излезе в коридора. Видя тримата мъже на вратата и притвори разкопчания си пеньоар. Героите от анимационното филмче продължаваха да се надвикват.
Внезапно, почти с облекчение, Ъпшоу си помисли: „Това е краят на всичко“.
Детето, излязло да провери кой им е дошъл на гости толкова рано, изведнъж избухна в сълзи и се втурна в хола, където се чувстваше в безопасност сред познатите филмови герои.
Когато съобщиха на Руди Джънкинс, че Ъпшоу е получил призовка и че уличаващите Дарнъл документи са конфискувани, заедно с шестимата щатски полицаи, той извърши набег (както навярно биха го нарекли едно време) в гаража на Дарнъл. Дори презпразничния сезон в съботните дни тук бе сравнително оживено (въпреки че не бе претъпкано с клиенти както през лятото) и когато заговори през рупопа, петнайсетина души любопитно извърнаха очи към него. Руди развеселено си помисли, че им е дал тема за разговор поне до следващата година. Извика:
— Пенсилванска щатска полиция!
Гласът му отекна в просторното помещение. Джънкинс откри, че дори в този миг очите му са приковани в червено-белия плимут, паркиран в двайсета клетка. Досега бе държал повече от дузина оръжия, с които е било извършено убийство — някои на местопрестъплението, дру ги — като свидетел пред съда, но кой знае защо го побиваха тръпки като гледаше тази кола.
Агентът от данъчната служба намръщено му правеше знаци да продължи. Джънкинс си помисли: „Нито един от вас няма представа за какво става дума. Нито един от вас.“ Въпреки това отново вдигна рупора.
— Гаражът се закрива! Повтарям — гаражът се закрива! Можете да вземете колите си, ако са в състояние да се движат, в противен случай ви приканвам да напуснете незабавно и без излишни въпроси. Гаражът е затворен!
Изключи рупора и щракването се разнесе из притихналото помещение.
Погледна към канцеларията и забеляза, че Уил Дарнъл говори по телефона, а от устата му стърчи угаснала пура, Джими Сайкс стоеше до автомата за кока кола, върху глупавото му лице бе изписано безкрайно удивление — приличаше на детето на Бил Ъпшоу преди да се разплаче.
— Прочетох ви правата. Разбирате ли всичко? — попита Рик Мърсър, който ръководеше операцията по арестуването на Дарнъл. Гаражът беше празен, с изключение на четиримата полицаи, правещи опис на колите, останали в помещението при затварянето му.
— Да — отговори Уил.
Лицето му бе невъзмутимо; само хрипливото дишане, забързаното повдигане на гърдите под разкопчаната бяла риза и начина, по който стискаше помпичката в ръката си издаваха тревогата му.
— Желаете ли да ни кажете нещо? — попита Мърсър.
— Ще говоря единствено в присъствието на адвоката ми.
— Адвокатът ти може да дойде направо в Харисбърг — намеси се Джънкинс.
Шишкото презрително го изгледа и не промълви нито дума. Междувременно униформени полицаи запечатаха всички врати на гаража с изключение на страничната, която щяха да използват по време на разследването.
— Това е най-смахната история, която съм чувал — най-сетне процеди Дарнъл.
— Ще ти се види още по-смахната — усмихна се Мърсър. — Ще отсъстваш доста дълго, Уил. Може би някой ден ще те назначат за шеф на авторемонтната работилница в затвора.
Шишкото се обърна към него и възкликна:
— Не плямпай много, Мърсър. Знам името ти, защото познавах баща ти. Беше най-неудачното ченге оттук до Ню Йорк.
Рик Мърсър пребледня и понечи да го удари.
— Престани, Рик — намеси се Джънкинс. Дарнъл продължи:
— Така да е, момчета. Забавлявайте се, докато можете, правете си шеги с авторемонтната работилница в затвора, но знайте, че след две седмици гаражът отново ще е отворен. Ако не го разбирате, сигурно сте по-тъпи, отколкото изглеждате.
Той се втренчи в тях, в умните му очи се четеше ирония, но същевременно бяха неспокойни, като на хванато в капан животно. Рязко поднесе аспиратора към устата си и вдъхна дълбоко.
— Разкарайте този мръсник оттук — извика Мърсър. Лицето му все още беше мъртвешки бледо.
След час, когато седяха в някакъв форд без отличителни знаци, Джънкинс, го попита:
