Помисли си, че тя никога няма да спори с него и да се оплаква, никога няма да иска каквото и да било. Когато поиска може да седне в нея, да се отпусне на луксозната й тапицерия, да си отпочине, обгърнат от топлотата й. Тя никога няма да го предаде. Тя… Тя…
Тя го обичаше.
Арни бе сигурен в това. Знаеше също, че Льобей не би я продал никому другиму, нито за двеста и петдесет, нито за две хиляди долара. Кристин просто си седеше пред бараката на стареца и очакваше подходящия купувач. Онзи, който ще…
„Онзи, който ще я обича заради самата нея“ — прошепна въображаемият глас.
Точно така.
Арни стоеше на тротоара, забравил пицата, която вдигаше пара от мазната кутия. Погледна към Кристин и в душата му забушува странна смесица от чувства, сякаш в тялото му се бе развихрил тайфун, разместващ всичко което не бе успял да унищожи. О, той я обичаше и я ненавиждаше, мразеше я и милееше за нея, нуждаеше се от нея и същевременно изпитваше желание да избяга от нея, взаимно си принадлежаха и…
Но нямаше нищо по-странно от ужаса, от смразяващия ужас, от осъзнаването, че… че…
Отново видя случилото се и се спусна да тича, опитвайки се да забрави истината, да стигне до Кристин преди да е осъзнал какво става и да полудее напълно.
Тичаше към Кристин, сякаш се опитваше да остави зад себе си обърканите си чувства и ужасяващата истина. Тичаше към нея както наркоманът бърза да вземе спринцовката, когато тялото му се разтърсва от липсата на наркотик и не мисли за друго, освен за очакваното блаженство. Тичаше подобно на обречени хора, втурнали се към смъртта… Тичаше както младоженецът тича към невестата си.
Тичаше към Кристин, защото щом седнеше зад волана, забравяше всичко: родителите си, Лий, Денис и стореното в нощта, когато бе докарал напълно унищожения си плимут при Дарнъл. Когато всички си отидоха, той включи колата на скорост и я тикна, докато тя се затъркаля върху спуканите си гуми. Продължи да я бута, докато преминаха през вратата и се озоваха в автомобилното гробище, където ноемврийският вятър виеше сред жалките останки от коли с избити стъкла и пробити резервоари. Продължи да я тика, докато по гърба му потекоха струйки пот; сърцето му тупкаше като галопиращ кон, страхотна болка проряза гърба му. Тикаше я, напрегнал цялото си тяло, докато милометърът бавно се превърташе в обратна посока. На стотина метра от вратата болката в гърба му стана по-силна, но той продължи да бута колата; в плътта му сякаш се забиваха ножове, но той продължи да тика напред Кристин, която бавно се придвижваше върху спуканите си гуми. Усети, че ръцете му изтръпват, болките в гърба станаха нечовешки. В този момент…
Той стигна до Кристин разтреперан се хвърли на предната седалка. Кутията падна на пода. Взе и я сложи до себе си. Усети как го обзема спокойствие, което подейства като балсам на измъчената му душа. Докосна волана и проследи с пръст очертанията му. Сетне свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си за ключовете. За ключовете на Льобей.
Все още си спомняше за случилото се през оная нощ, но то вече не му се струваше страшно. Сега, седнал зад волана на Кристин си помисли, че дори е било прекрасно.
Беше истинско чудо.
Спомни си как изведнъж му стана по-лесно да бута Кристин, защото гумите започнаха да се възстановяват като на магия, споиха се без да остане никаква следа, сетне се напомпаха. Счупеното стъкло започна да се съединява от само себе си с тихо кристално звънтене. Огънатата ламарина на купето постепенно се изправи.
Арни продължи да бута Кристин, докато тя се възстанови напълно, сетне седна зад волана и я подкара сред редиците стари автомобили. Милометърът продължаваше да навива обратно, като връщаше назад времето, докато заличи нощта, когато Репертън и компанията му смазаха Кристин.
Постепенно колата стана като нова.
Какво лошо има в това?
— Нищо — каза някой.
Арни се стресна и се огледа. Роланд Льобей седеше до него, носеше черен двуреден костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Върху ревера на сакото му бяха закачени накриво цяла редица медали. Арни бе сигурен, че са го погребали с тези дрехи, въпреки че не ги беше видял. Но сега Льобей изглеждаше по-млад и някак си опасен, човек, с когото не бива да се шегуваш.
— Запали я — промълви старецът. — Запали я и ще отидем на автоизлет.
— Добре — каза момчето и завъртя ключа. Кристин потегли, гумите й изскърцаха върху отъпкания сняг. През онази нощ я бе бутал, докато всички повреди бяха отстранени. Не, не бяха отстранени, а анулирани — това бе точното определение на случилото се. Сетне я беше върнал в клетката, като остави за себе си незначителните поправки.
Дочу гласа на Льобей:
— Да послушаме малко музика, а?
Арни пусна радиото — Дайън пееше „Дона-примадона“.
— Ще ядеш ли таз’пица, или що? — гласът на стареца като че започваме да се променя.
— Да. Искаш ли едно парче?
— Никога не съм се отказвал от хубаво парче — цинично заяви Льобей.
Момчето отвори кутията с една ръка и откъсна голямо парче.
— Запо…
Очите му се разшириха. Ръката му се разтрепери и топлият кашкавал от пицата потече на конци, които започнаха да се полюшват като паяжина, подухвана от есенния вятър.
Човекът, седнал до него вече не беше Льобей.
Това бе самият той.
Беше Арни Кънингам на около петдесет години, по-млад, отколкото Льобей през онзи августовски ден, когато той и Денис се запознаха с него, но с всяка минута се състаряваше. Другото „аз“ на Арни носеше пожълтяла тениска и изцапани с машинно масло джинси, едната дръжка на очилата му с рогови рамки беше счупена и омотана с прозрачна лепенка. Оредяващата му коса беше късо подстригана, а сивите му очи — помътнели и кръвясали. Стиснатата му уста говореше за горчивината от годините, прекарани в самота. Защото това същество, или призрак, беше самотно.
Нямаше никого, освен Кристин.
Приликата между възрастния Арни Кънингам и Роланд Льобей беше поразителна — все едно, че бяха баща и син.
— Е, ще караш ли, или ще ме зяпаш? — попита съществото и внезапно започна да се състарява пред смаяния поглед на Арни. Посивялата му коса побеля напълно, тялото му под тениската се съсухри. По лицето му пробягнаха бръчки, сетне се врязаха дълбоко сякаш прогорени от киселина. Очите му хлътнаха и очните ябълки пожълтяха. Носът му се издаде напред и Арни си каза, че съществото наподобява стар лешояд, но все пак поразително прилича на него.
— Какво ме зяпаш? — прегракнало изрече този седем… не, осемдесетгодишен Арни Кънингам, докато с всяка изминала секунда тялото му се гърчеше и съсухряше върху червената тапицирана седалка на Кристин. — Да не са ми поникнали крила, крила, крила, крила… — извика съществото с неуверен, писклив старчески глас. В този миг лицето му се покри с рани и с кожни тумори, а зад очилата с рогови рамки очите се покриха с млечнобели пердета, сякаш се спуснаха щори. Съществото се разлагаше пред очите му и от него лъхаше миризмата, която бе усетила Лий и самият той, но сега бе още по-неприятна — беше отвратителна, отблъскваща воня на разлагаща се плът, на собствената му разлагаща се плът.
Арни тихичко започна да вие, а от радиото продължаваше да гърми гласът на Литъл Ричард, който пееше „Тути Фрути“. Косата на съществото бързо започна да окапва на кичури, които се носеха из въздуха като паяжини, ключиците му изхвръкнаха като чудати моливи, през изсъхналата като пергамент кожа над разтегленото деколте на тениската. Устните му започнаха да се съсухрят и разкриха останки от зъби,
