Лий и която той се бе престорил, че не усеща.
Но сега тя изпълваше вътрешността на Кристин, сякаш се бе появила след излизането му — смрад на развалено месо, която накара очите му да се насълзят, а гърлото му да се свие. Сграбчи ключовете и разтреперан се изправи, сетне ужасено се втренчи в Кристин.
„Арни, усетих миризма. Отвратителна воня на гнило… сигурно знаеш какво имам предвид…“
„Не, нямам представа. Навярно си въобразяваш“.
Но в такъв случай и той си въобразяваше. Арни рязко се извърна и хукна към пицарията, сякаш го преследваше самият дявол.
Поръча си пица, въпреки че изобщо не беше гладен, смени няколко монети за телефона и влезе в кабинката до джубокса, от който се разнасяше някакво непознато модерно парче.
Първо позвъни вкъщи. Обади се баща му — гласът му бе странно безжизнен. Никога досега Арни не го беше чувал да говори така и безпокойството му нарасна. Гласът на Майкъл звучеше също като този на мистър Слоусън. Стори му се, че сънува кошмар. Край остъклената будка бавно се носеха непознати хора, подобно на отвързани балони, върху които някой бе нарисувал с флумастер човешки лица.
„Лайнари! — помисли си без всякаква връзка той. — Шайка скапани лайнари!“. Сетне неуверено поде:
— Ало, татко… Виж, хм… като че загубих представа за времето. Извинявай.
— Няма значение — монотонно изрече Майкъл и Арни почувства как тревогата му прерасна в страх. — От гаража ли се обаждаш?
— Не, от пицарията на Джино. Татко, какво ти е? Гласът ти звучи особено.
— Всичко е наред. Просто току-що изхвърлих изстиналата ти вечеря, майка ти отново плаче в спалнята, а ти си хапваш пица. Колкото до мен, аз се чувствам страхотно. Е радваш ли се на колата си, Арни?
Момчето се опита да проговори, но от гърлото му не се изтръгна нито звук. Едва след няколко секунди успя да продума:
— Татко, мисля, че не е честно.
— Изобщо не ме интересува какво смяташ за честно — промълви Майкъл. — Може би отначало поведението ти донякъде беше оправдано. Но от месец насам си се превърнал в човек, когото изобщо не разбирам. Освен това става нещо и не мога да проумея точно какво. Майка ти също усеща промяната в теб и това й причинява мъка. Знам, че отчасти и тя има вина, но това не облекчава болката й.
— Просто изгубих представа за времето! — извика Арни. — Престани да правиш от мухата слон.
— Навярно си обикалял из улиците с колата?
— Да, но…
— Забелязах, че в тези случаи забравяш колко е часът. Ще се прибереш ли вкъщи тази вечер?
— Да, ще си дойда рано — отвърна момчето и навлажни устните си с език. — Първо трябва да се отбия в гаража и да съобщи на Уил какво съм свършил от поръчката му във Филаделфия…
— Извини ме, но това също не ме интересува — с ледена учтивост изрече Майкъл. Гласът му бе много особен.
— О! — тихо възкликна момчето. В този момент действително се изплаши, побиха го тръпки.
— Арни?
— Какво?
— Ще ми обясниш ли какво става?
— Не те разбирам.
— Престани да се преструваш. Днес онзи детектив дойде в университета. Разговаря и с Реджина и тя е много разстроена. Не мисля, че полицаят я нервира нарочно, но…
— Е, какво искаше този път? — напрегнато попита момчето. — Какво искаше този мръсник? Ще го…
— Какво ще му направиш?
— Нищо. — Арни преглътна, стори му се, че в гърлото му е заседнала буца пръст. — Какво искаше?
— Питаше за Репертън и за другите две момчета. Да не мислиш, че се интересуваше от геополитическата ситуация в Бразилия?
— Но Репертън е загинал при катастрофа! — възкликна Арни. — За Бога, какво общо имате вие с мама?
— Нямам представа. — Майкъл Кънингам замълча, сетне попита:
— А ти?
— Откъде мога да знам за катастрофата! — изкрещя Арни. — Бях във Филаделфия и играх шах, не… не… — той се запъна и млъкна.
Баща му произнесе с гробовния си глас:
— Питам те за последен път — какво става?
Арни си спомни за миризмата, за отвратителната воня на гнило, видя как Лий се задавя, вкопчва пръсти в гърлото си, лицето й започва да посинява. Опитал се бе да я удари по гърба, защото така се постъпва с хора, задавили се от храна. Методът на Хаймлих все още е непознат, освен това тя трябваше да умре по този начин, но не в колата… а край шосето… в прегръдките му…
Затвори очи, зави му се свят, почувства, че му прилошава.
— Арни?
— Нищо не става — процеди той през стиснати зъби, без да отваря очи. — Просто прекалено много хора се заяждат с мен, защото най-сетне притежавам нещо и съм го постигнал със собствени усилия.
— Както искаш — произнесе баща му със същия безразличен тон, напомнящ гласа на мистър Слоусън. — Ако решиш да споделиш нещо, аз съм на твое разположение — винаги съм бил, въпреки че едва ли съм съумял да ти го докажа. И не забравяй да целунеш майка си когато се прибереш.
— Непременно. Слушай, Май…
Щрак.
Момчето стоеше в кабинката и с недоумение се взираше в слушалката. Не се чуваше дори сигнал, защото това бе скапана… шибана телефонна кабина.
Бръкна в джоба си изсипа всичките си пари върху металната поличка. Изрови монета от десет цента, за малко не я изпусна, после успя да я пъхне в процепа. Гадеше му се, като че бе слънчасал. Имаше чувството, че много умело са го измамили.
Набра по памет номера на Лий. Обади се майка й и моментално го позна. Мелодичният й и дори сексапилен глас, който сякаш подканваше: „Ела по-близо, непознати човече“ незабавно се промени, стана суров. Тонът й подсказваше, че що се отнася до нея, Арни е проиграл последния си шанс.
— Лий не желае да разговаря с теб, нито да те вижда.
— Моля ви, мисис Кабът, позволете ми само да…
— Смятам, че направи достатъчно — ледено произнесе Натали Кабът. — Онази вечер Лий се прибра много разстроена и оттогава почти непрекъснато плаче. Сигурна съм, че е преживяла нещо ужасно и се моля на Бога да не е това, което подозирам. Аз…
Арни усети, че го напушва истеричен смях. Лий за малко щеше да умре от задушаване, е майка й смяташе, че се е опитал да я изнасили.
— Мисис Кабът, непременно трябва да говоря с нея!
— Съжалявам, но е невъзможно.
Момчето трескаво се мъчеше да измисли някакъв аргумент, който би му помогнал да се „промъкне покрай дракона, охраняващ принцесата“. Чувстваше се като търговски пътник, опитващ се да се добере до господарката на дома. Не му хрумна нищо и си каза, че от него ще излезе скапан амбулантен търговец… Отново ще чуе изщракването, последвано от пълна тишина.
Внезапно усети, че слушалката премина в други ръце. Мисъс Кабът остро запротестира. Лий й отвърна нещо, но той не можеше да долови думите им. Сетне чу гласа на момичето:
— Арни?
— Здравей, Лий. Просто исках да ти кажа колко съжалявам за…
— Сигурна съм — отговори момичето. — Приемам извиненията ти. Но няма… не мога повече да излизам с теб. Освен ако всичко се промени.
— Не искай от мен прекалено много — прошепна момчето.
— Нямам… — внезапно гласът й стана по-остър и леко заглъхна, явно бе отдалечила слушалката.
