— Мамо, престани да ми висиш на главата!
Мисис Кабът гневно промърмори нещо, настъпи тишина, след секунда Лий продължи:
— Нямам какво повече да ти кажа, Арни. Знам, че звучи налудничаво и все пак съм сигурна, че онзи ден Кристин се опита да ме убие. Казвам си, че е невъзможно, но случилото се не ми дава покой. Разбери, че изцяло си обсебен от…
— Лий, извини ме за грубостта, но говориш абсолютни тъпотии. Кристин е просто кола! Ако не разбираш, ще ти го произнеса по букви: „К-о-л-а“. Няма нищо…
— Да — прекъсна го момичето и по гласа му пролича, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Действително те е обсебила и предполагам, че никой не може да ти помогне, ако самият ти не пожелаеш да се освободиш.
Изведнъж болката в гръбнака му се пробуди и запулсира, сетне постепенно обзе цялото му тяло. Железен обръч стегна главата му.
— Нима не съм права, Арни?
Той не отговори, не беше в състояние да отвори уста.
— Моля те, продай я — промълви Лий. — Прочетох във вестника за онзи Репертън и…
— Какво общо има това с мен? — прегракнало възкликна Арни. — Било е нещастен случай.
— Не знам какво е било и не искам да науча. Но вече не се боя за нас двамата, а за теб! Страхувам се за теб! По-добре да… не, непременно трябва да продадеш колата.
Момчето прошепна:
— Само не ме изоставяй, Лий.
Сега гласът й прозвуча още по-несигурно, навярно вече плачеше:
— Обещай ми, Арни. Обещай ми и го направи. После… после ще видим. Обещай ми, че ще се отървеш от проклетата кола — единствено за това те моля.
Арни притвори клепачи и си представи как Лий се прибира от училище, а на ъгъла със запален мотор стои Кристин. И я чака.
Побърза да отвори очи, сякаш бе видял призрак.
— Не мога да го направя.
— В такъв случай няма какво повече да говорим.
— Има! Има! Моля те…
— Не! Дочуване, Арни. Ще се видим в училище.
— Лий, почакай…
Щрак. Настъпи тишина.
Обзе го зашеметяващ гняв. Внезапно изпита непреодолимо желание да изтръгне слушалката заедно с кабела, да я размаха над главата си като аржентинско ласо и да разбие стъклата на телефонната кабина, превърнала се в килия на мъченията. Всички го бяха изоставили като плъхове, напускащи потъващия кораб.
Никой не може да ти помогне, ако ти сам не пожелаеш да се освободиш.
Ама че глупост! Всички приличаха на плъхове, бягащи от потъващия кораб. Нито един от тях, като се започне от онзи лайнар Слоусън с големите очила с рогови рамки и опулените очи, от смотания Майкъл, който е дотолкова под чехъл, че би било най-добре да връчи бръснач на гадната си съпруга и да я помоли да му отреже онази работа, от евтината курветина, дето кръстосала крака, седи в шикозната си къща — сигурно беше загазила, затова се задави от шибания хамбургер — и се стигне до елегантните автомобили, чиито багажници са пълни със стикове за голф. Искам да поиграя голф с тези проклети офицери, обзалагам се, че ще намеря къде да натикам малките бели топки, но когато изляза оттук, никой няма да ми заповядва какво да правя, всичко ще бъде както аз кажа кажа кажа кажа кажа…
Изведнъж Арни дойде на себе си. Беше изплашен до смърт, дишаше на пресекулки.
Господи, какво става? За миг се бе преобразил в непознат, който негодува срещу цялото човечество…
Не, не беше непознат, а Роланд Льобей.
Невъзможно!
Дочу гласа на Лий: „Нима не съм права, Арни?“
Изведнъж в обърканото му съзнание изникна странно видение. Дочу гласа на свещеника:
— Арнълд, взимаш ли тази жена за своя любяща…
Само че не се намираше в църква, а в паркинг за стари коли, украсен с пъстроцветни пластмасови флагчета, които плющяха под силния вятър. Наоколо бяха подредени сгъваеми столове. Това бе паркингът на Уил Дарнъл, а самият Уил стоеше до Арни — беше негов кум. Булката липсваше. На нейно място стоеше Кристин, блестяща под пролетното слънце, дори огромните й гуми сякаш сияеха.
Разнесе се гласът на баща му: „Кажи ми какво става?“
Свещеникът изрече:
— Кой дава тази жена на този мъж?
Роланд Льобей се надигна от сгъваемия си стол като призрачен кораб, изплувал от Хадес8.
Устните му бяха разтегнати в страховита усмивка. За пръв път Арни забеляза кои са хората, насядали около него: Бъди Репертън, Ричи Трелони, Мучи Уелч. Ричи беше овъглен, почти цялата му коса бе изгоряла. Кръвта, потекла от устата на Репертътн беше изцапала ризата му, като че бе повръщал. Но най-страшен беше Мучи Уелч — тялото му беше разкъсано като книжен плик. Всички се усмихваха.
— Аз — прегракнало изрече Роланд Льобей. Ухили се и покритият му с плесен език се подаде от вонящата дупка на мястото на устата му. — Аз я давам, а на него съм връчил разписка. Мръсницата е като асо пика, а сега цялата му принадлежи.
Внезапно Арни осъзна, че стои в телефонната кабина, тихичко стене и притиска слушалката към гърдите си. С нечовешко усилие прогони видението и се овладя.
Посегна към монетите на поличката и половината се разпиляха на пода. Пъхна една в процепа и запрелиства телефонния указател, докато откри номера на болницата. Ще потърси Денис. Денис винаги му е бил опора. Денис няма да му изневери. Денис ще му помогне…
Телефонистката се обади и Арни каза:
— Четирийсет и втора стая, ако обичате.
Момичето го свърза и се дочу сигнал. Телефонът продължи да звъни… да звъни… да звъни… Точно когато Арни се канеше да затвори, дочу делови женски глас:
— Втори етаж, крило В. Кого търсите?
— Гилдър. Денис Гилдър.
— В момента мистър Гилдър е във физиотерапията. Можете да му позвъните в осем часа.
Арни се канеше да й каже че въпросът е спешен, изключително спешен, но внезапно изпита непреодолимо желание да излезе от телефонната кабина. Обзе го чувство на клаустрофобия, гигантска ръка притисна гърдите му. Усети неприятната, потискаща миризма на собствената си пот.
— Сър?
— Благодаря, ще се обадя по-късно — изрече той. Окачи слушалката и излетя от кабинката, без да събере разпръснатите на пода монети. Неколцина посетители го изгледаха, сетне отново се заловиха с храната си.
— Пицата ви е готова — обади се момчето зад щанда.
Арни вдигна очи към стенния часовник на стената и откри, че е бил в кабинката повече от двайсет минути. Лицето му беше обляно от пот, подмишниците му воняха. Краката му се огъваха, трепереха — имаше чувството, че мускулите му са се размекнали и че всеки момент ще се стовари на пода.
Плати пицата и за малко не изпусна портфейла си, докато прибираше рестото.
— Добре ли сте? — попита го момчето. — Изглеждате малко пребледнял.
— Нищо ми няма — отговори Арни, въпреки чувството, че всеки момент ще повърне. Грабна пицата, опакована в бяла кутия, на капака на която бе написано с големи букви: „Пицария на Джино“ и се втурна навън в студената зимна вечер. Последните облаци се бяха разсеяли и звездите блещукаха като нащърбени диаманти. За миг застана неподвижно на тротоара и се загледа в тях, сетне в Кристин, която го очакваше като вярно куче.
