полегнали в различни посоки като надгробни камъни. Съществото бе самият Арни — бепе мъртво и едновременно живо — също като Кристин.
— Да не са ми поникнали крила? — бърбореше то. — Да не са ми поникнали крила?
Арни закрещя.
5. ДЖЪНКИНС ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА
Час по-късно Арни вкара колата в гаража на Дарнъл. Пътникът до него — ако изобщо бе съществувал, отдавна бе изчезнал. Миризмата също я нямаше — безсъмнено е била само илюзия. Арни си каза, че ако непрекъснато се занимаваш с лайнари, всичко започва да ти мирише на лайна. Разбира се, това им доставя удоволствие.
Дарнъл седеше в остъклената си канцелария и ядеше мазен сандвич. Вдигна ръка за поздрав, но не стана от стола си. Арни натисна клаксона и паркира.
Помисли си, че обяснението на току-що случилото се е съвсем елементарно — просто бе изживял нещо като кошмар. Обаждането вкъщи, разговора с Лий и опита му да се свърже с Денис, при който сестрата му бе съобщила, че приятелят му е във физиотерапията — всичко това бе като приказката, където героят три пъти претърпява неуспех преди първи петли. Навярно за миг бе откачил. Пък и не беше чудно след неприятностите, които си имаше от август досега. В края на краищата всичко бе въпрос на перспектива, нали? През целия му живот го смятаха за особняк, а сега бе започнал да излиза от черупката си и да се превръща в нормален човек с нормални ежедневни грижи. Нищо чудно, че родителите и познатите му негодуват, когато някой започне да се променя
съвсем естествено е околните да се чувстват неловко, защото са принудени да променят изграденото си мнение.
От разговора му с Лий пролича, че го смята за побъркан, което беше чиста глупост. Действително, от доста време беше под голямо напрежение, но това бе част от ежедневието. Ако мис Вирнат Нос Лий Кабът не го знае, то рано или късно ще бъде жестоко прецакана от най-големия изнасилвач на всички времена, Живота. Навярно ще й се наложи сутрин да взима секонал, за да издържи през деня, а вечер не ще може да заспи без сънотворно.
И все пак той безумно я желаеше — дори сега, докато мислеше за нея го обзе безименен копнеж, който разтърси тялото му като леден вятър и го накара да стисне още по-силно волана на Кристин. Нуждата му бе прекалено силна, прекалено елементарна, за да я назове, истината беше, че го е завладяла изцяло.
Но сега му нямаше нищо. Чувстваше, че… че е изгорил мостовете зад себе си.
Одеве, когато дойде на себе си, осъзна, че седи в Кристин, на тясна уличка далеч от Търговския център на Монроувил, което означаваше, че е изминал почти половината път до Калифорния. Слезе, огледа се и забеляза дупка в снежния насип, капакът на Кристин беше покрит с топящ се сняг. Очевидно е загубил съзнание, изпързалял се е през паркинга (който, въпреки Коледния сезон за щастие не бе препълнен) и се е забил в насипа. Имал е дяволски късмет, че не е катастрофирал. Дяволски късмет.
Дълго време седя неподвижно. Вслушваше се в радиото и наблюдаваше през предното стъкло лунния сърп, който плуваше на небето. Боби Хелм „Рокът на звънчетата“ — хита на сезона, както се изрази дисководещият и Арни се поусмихна, почувствал се малко по-добре. Не си спомняше точно какво е видял (или му се е сторило, че е видял), нито искаше да си спомни. Сигурен бе, че му се случваше за пръв и последен път.
Лайнарите го бяха накарали да вижда небивалици. Сигурно ще умрат от радост, ако разберат… но той няма да им достави това удоволствие.
Всичко ще се оправи — ще се сдобри с родителите си. Дори може да започне още тази вечер, като гледа телевизия заедно с тях, както в доброто старо време. Освен това бе твърдо решен да спечели обратно Лий. Няма страшно, ако тя не харесва колата. Възможно е дори след известно време да купи друг автомобил и да я излъже, че е дал в замяна Кристин. Ще държи Кристин тук, на паркинга в Монроувил, и Лий никога няма да разбере. Следователно, няма за какво да му се сърди. Освен това трябва веднъж завинаги да разреши въпроса с работата си при Уил. Това ще бъда последната му „командировка“, чувстваше, че прекалено дълго си е играл с огъня. Хич не му пука, че Уил ще го помисли за страхливец. Обвинение за контрабанда на цигари и алкохол едва ли ще се отрази благотворно на постъпването му в колежа. Не, не си струва риска.
Леко се усмихна. Действително се чувстваше по-добре, някак си пречистен. Докато пътуваше към гаража дори изяде пицата, въпреки че беше изстинала. Изпитваше вълчи глад. Стори му се малко странно, че едно парче липсва — всъщност дори се посмути — сетне пропъди неприятната мисъл. Навярно го е изял когато не беше на себе си, или го е изхвърлил през прозореца. Уф, доста страшничко беше, но с това вече е приключено. Отново се усмихна, този път малко по-весело.
Сега излезе от колата, затръшна вратата и се запъти към канцеларията на Уил да провери каква работа ще му възложи за тази вечер. Изведнъж си спомни, че утре е последният учебен ден преди Коледната ваканция и запристъпва още по-бодро.
В този момент вратичката, вградена в голямата порта се отвори, влезе някакъв човек. Беше Джънкинс. Отново се бе появил.
Видя, че Арни го гледа и вдигна ръка за поздрав.
— Здрасти, Арни.
Момчето извърна очи към Уил. Зад остъклената стена Шишкото сви рамене и продължи да яде сандвича си.
— Здравейте — отвърна Арни. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Нямам представа — усмихнато отвърна Джънкинс и се втренчи в Кристин, сякаш търсеше очукани места по нея. — Имаш ли да ми кажеш нещо?
— Майната ви, защо ме тормозите? — възкликна момчето и почувства как главата отново започва да го цепи от напрежение и от гняв.
Руди Джънкинс се усмихна, очевидно не бе засегнат от грубостта му.
— Просто се отбих да те видя. Как си?
Подаде му ръка, но Арни се престори, че не я вижда. Без капчица смущение полицаят отпусна ръката си, заобиколи Кристин и отново я заоглежда. Арни го наблюдаваше, здраво стиснатите му устни бяха побелели. Усещаше нов прилив на гняв всеки път, когато ченгето докоснеше Кристин.
— Слушайте, може би ще е по-добре да си купите абонаментна карта за целия сезон… — промълви той.
Джънкинс се обърна и въпросително го изгледа.
— Пошегувах се — намусено произнесе момчето. Без да откъсва поглед от него Джънкинс заяви:
— Не намираш ли, че случилото се с Бъди Репертън и с другите две момчета е адски странно?
„Майната му! — помисли си Арни. — Нямам намерение да се занимавам с този лайнар!“
— Защо ме питате? Бях във Филаделфия на шахматен турнир.
— Известно ми е.
— Господи! Значи ме следите!
