Джънкинс се приближи до него, сега лицето му бе напълно сериозно.
— Точно така и то с основание. Три от момчетата, които по мое мнение са съсипали колата ти, вече са мъртви, заедно с още едно, което по всяка вероятност случайно се е озовало в колата на Бъди. Съвпадението е прекалено голямо — нима ти е чудно, че те следя?
Забравил яда си, Арни го изгледа изненадано и смутено.
— Казаха, че е нещастен случаи, напили се и карали с прекалено висока скорост…
— Имало е и друга кола.
— Откъде знаете?
— Първо, върху снега имаше следи. За съжаление силният вятър ги беше почти заличил, така че не успяхме да направим качествени снимки. Но една от бариерите на входа на „Скуонтик Хилс“ беше счупена и върху останките открихме следи от червена боя. Камарото на Бъди беше синьо.
Той изпитателно изгледа Арни и продължи:
— Намерихме частици червена боя забити в кожата на Мучи Уелч. Представяш ли си? Забити! Знаеш ли с каква сила трябва да те блъсне кола, за да се забият частици боя в кожата ти?
— Предлагам ви да тръгнете по улиците и да броите червените коли — ледено произнесе Арни. — Обзалагам се, че ще откриете най-малко двайсет още преди да стигнете до „Бейсин Драйв“.
— Абсолютно си прав. Работата е там, че изпратихме нашите проби във вашингтонската лаборатория на ФБР, където разполагат с мостри на всички видове бои, използвани от заводите в Детройт. Днес получихме резултатите. Може би се досещаш какви са?
Сърцето на Арни биеше лудо, страхотна болка пулсираше в слепоочията му. За миг уморено затвори очи и отвърна:
— Щом сте тук, предполагам, че цветът е тъмночервен, като на Кристин.
— Младежо, получаваш награда! — възкликна Джънкинс, сетне запали цигара и се втренчи в момчето през дима. Вече не се преструваше на добродушен, изпитателният му поглед бе леден.
Арни се хвана за главата с пресилено раздразнение.
— Голяма работа, че цветът е бил тъмночервен. Кристин е боядисана по поръчка, но със същия цвят са боядисвали фордовете от хиляда деветстотин петдесет и девета до хиляда деветстотин шейсет и трета, шевролетите — от шейсет и втора до шейсет и четвърта, в средата на петдесетте се срещали рамблъри, боядисани в тъмночервено, Ремонтирах моя плимут повече от половин година и разполагам с много книги за коли — без тях не можеш да реставрираш стар автомобил. Знам, че тъмночервеният цвят е бил предпочитан за много марки коли, вие също го знаете, нали? — Той втренчено изгледа полицая.
Джънкинс не му отговори, а продължи да го фиксира с ледения си, изпитателен поглед. Никога досега не бяха гледали Арни по този начин, но значението на този поглед бе напълно ясно — всеки би го разбрал. Ченгето се съмняваше в него, направо го подозираше. Допреди няколко месеца — дори седмица, Арни щеше да почувства единствено страх, но сега направо се вбеси.
— Този път наистина прекалявате. Защо си съчинявате нелепи истории? По дяволите, какво имате против мен, мистър Джънкинс? Защо ме преследвате?
Полицаят се засмя и закрачи из гаража. Огромното помещение беше празно, с изключение на тях двамата и на Уил, който седнал в канцеларията си, довърши сандвича си и облиза мазните си пръсти, без да откъсва очи от тях.
Полицаят рязко се извърна към Арни.
— Питаш какво имам против теб? Как ти звучи обвинение в предумишлено убийство, Арни?
Арни се вкамени.
— Не се притеснявай — каза Джънкинс, и продължи да се разхожда. — Няма да ти разигравам сцени и да се правя на як полицай, нито да те заплашвам с разходка до участъка, само дето няма да е до участъка, а направо до Харисбърг. Все още нямам никакви доказателства срещу големия смелчага Арни Кънингам.
— Не разбирам за какво гово…
— Разбираш, и то отлично! — изкрещя Джънкинс и спря до някакъв огромен жълт камион — една от антиките на Джони Помбертън, която старецът безуспешно се опитваше да поправи. Втренчи се в Арни и продължи:
— Три от момчетата, съсипали колата ти, са мъртви. И в двата случая на местопроизшествието открихме следи от тъмночервена боя, което ни кара да вярваме, че колата на извършителя и на двете престъпления е била боядисана в същия цвят. А ти си седнал да ми се перчиш, да наместваш очилата си и да ме убеждаваш, че не разбирам за какво говоря.
— По време на катастрофата съм бил във Филаделфия — тихо промълви Арни. — Не го ли разбрахте?
Джънкинс нервно хвърли цигарата си на пода и отвърна:
— Момченце, това е най-лошото. Алибито ти е безупречно и все пак буди в мен огромни съмнения.
— Слушайте, мистър Джънкинс, предлагам да изчезнете от тук, или да ме арестувате. Във всеки случай работното ми време отдавна е започнало.
— Засега мога единствено да разговарям с теб — отговори полицаят. — Разбрах, че когато убиха Уелч, ти си бил вкъщи и си спал.
— Скапано алиби, прав сте. Повярвайте, ако знаех, че ще имам толкова неприятности, щях да поканя някой приятел да спи у дома.
— О, това обяснение звучеше напълно правдоподобно — отвърна Джънкинс. — Родителите ти не се съмняват в теб — разбрах го, докато разговарях с тях. Ако искаш да знаеш в истинските алибита има повече дупки, отколкото в костюм, подарен от Армията на спасението. Притеснявам се, когато изглеждат железни.
— Боже Господи! — почти изкрещя Арни. — Бях на шибан шахматен турнир! Член съм на шахматния клуб от четири години…
— От днес вече не си — прекъсна го полицаят и Арни отново млъкна. Джънкинс кимна.
— Да, разговарях с мистър Слоунс. Съобщи ми, че през първите три години не си пропуснал нито една сбирка, дори когато си боледувал от грип. Бил си най-добрият му играч. Но от началото на тази година си станал нередовен…
— Трябваше да ремонтирам колата. Освен това започнах да ходя с едно момиче…
— Мистър Слоусън ми каза още, че не си участвал в първите три турнира и бил безкрайно изненадан, когато името ти се появило в списъка на отбора за срещата мед. ду Северните щати. Предполагал, че си изгубил интереса към клуба.
— Нали ви казах, че…
— Да, бил си прекалено зает с колата и с момичето — нормално е за всички младежи на твоята възраст. Все пак ми се струва безкрайно странно, че си възвърнал интереса си към шахмата само за филаделфийския турнир, след което си напуснал клуба.
— Няма нищо странно — отвърна Арни. Стори му се, че чува гласа си отдалеч, ушите му бучаха от нахлулата в главата му кръв.
— Странно е, и още как. Все едно, че си знаел какво ще стане и си се осигурил с желязно алиби.
Бученето в главата на Арни бе започнало да звучи ритмично, като шума на прибой и беше придружено от тъпа болка. Момчето се питаше защо този противен човек с любопитните кафяви очи не си отиде и не го остави на мира. Нито едно от обвиненията не беше вярно — Арни не се бе постарал да си създаде алиби. Както всички беше изненадан, когато прочете за случилото се във вестника. Точно така, бе безкрайно изненадан. Не се бе случило нищо странно, полицаят явно страдаше от параноя и…
Той затвори очи, за миг му се зави свят; видя пред себе си зеленикавото, ухилено лице, покрито с гниеща плът, а устните мълвяха: „Хайде, запали я. Запали я и ще отидем на автоизлет. А междувременно ще се погрижим за лайнарите, дето скапаха колата ни. Какво ще кажеш да премажем онези гадняри, момче? Да ги шибнем така, че онези резачи на трупове в общинската болница да изваждат с пинсети олющената боята, забита в кожата им. Хайде, намери готина музика по радиото и тръгваме. Ще…“
Арни сляпо посегна зад себе си и докосна гладката повърхност на Кристин, която неизменно му действаше успокоявашо. Замайването му премина. Той отвори очи.
