— Всъшност има нещо ново, но е много субективно и не мога да го цитирам в доклада си — промълви Джънкинс. — Този път си съвсем различен, Арни. Станал си някак по-суров. Имам чувството, че си остарял с двайсет години.
Момчето с разсмя и с облекчение забеляза, че смехът му прозвуча съвсем естествено.
— Мистър Джънкинс, знаете ли, че ви хлопа дъската?
Полицаят остана напълно сериозен и заяви.
— Знам, но цялата история е откачена — не съм имал подобен случай в десетгодишната си практика като детектив. Последният път когато разговаряхме ми се стори, че се нуждаеш от помощта ми. Почувствах, че си… не знам как да се изразя: нещастен, объркан и изгарящ от желание да се измъкнеш от цялата каша. Но сега си се променил. Струва ми се, че разговарям с коренно различен човек, при това доста антипатичен.
— В такъв случай разговорът ни е приключен — заяви Арни и се запъти към канцеларията.
Полицаят извика след него:
— Искам да разбера какво се е случило. И ще науча, повярвай ми!
— Ако обичате, не идвайте повече тук — каза Арни. — Вие сте напълно луд.
Влезе в канцеларията, затвори вратата след себе си и забеляза, че ръцете му изобщо не треперят. В помещениято беше задимено от пурата на Дарнъл, миришеше на чесън и на зехтин. Той го прекоси без да проговори на шишкото, взе картата си и я перфорира. Погледна през остъклената стена и забеляза, че Джънкинс стои неподвижно, загледан в Кристин. Уил продължаваше да мълчи, гърдите му хриптяха. След няколко минути девективът си тръгна.
— Ченге, а? — лаконично изрече Дарнъл и шумно се оригна. Звукът напомняше стъргане на верижен трион.
— Да.
— Репертън?
— Да. Смята, че имам нещо общо със смъртта му.
— Въпреки че беше във Филаделфия?
Арни поклати глава.
— Струва ми се, че това изобщо не го интересува.
„В такъв случай не е глупав — помисли си Уил. — Разбира се, че историята на Арни звучи неправдоподобно, въпреки неоспоримите факти. Интуицията му подсказва, че става нещо нередно, ето защо е задълбал в случая по-вече, отколкото би направил всеки друг полицай. Само че може да разследва и милион години, без да научи цялата истина.“ Спомни си как колата без шофьор влиза в клетката си, подобно на автомобилче с пружина, как се запалва сама, без ключове — моторът изревава веднъж, сякаш го предупреждава, после затихва.
Докато си спомняше всичко това Дарнъл не смееше да погледне Арни в очите, въпреки че се смяташе за изпечен лъжец.
— Ако ченгетата те следят, не ми се иска да те пращам в Олбъни — промърмори той.
— Хич не ми пука дали ще замина, но разбери, че няма никаква опасност. Това е единственият полицай, който ме е разпитвал, а той е откачен. Интересува се само от двата случая при които виновните шофьори са избягали от местопроизшествието.
Едва сега Дарнъл се осмели да погледне момчето. Сивите очи на Арни бяха сериозни и загрижени, безцветните очи на шишкото наподобяваха очите на стар котарак, изкормил хиляди мишки.
— Ченгето се интересува от теб — бавно изрече той. — По-добре да изпратя Джими.
— Може би си възхитен от шофирането на Джими?
За миг Дарнъл се втренчи в него, сетне примирено въздъхна.
— Добре, ще отидеш ти. Но ако забележиш онова ченге, направо се връщай. И още нещо — спипат ли те със „стоката“, тя си е лично твоя. Ясно ли е?
— Да — отвърна Арни. — Искаш ли все пак да поработя тази вечер?
— В четирийсет и девета има един буик, модел ’77. Извади стартера и провери соленоида. Ако е наред, извади и него.
Арни кимна и излезе. Дарнъл замислено се загледа след него, сетне погледът му се прехвърли върху Кристин. Знаеше, че е опасно да изпраща момчето в Олбъни. Арни също го знаеше, но все пак настояваше да замине. Дарнъл бе сигурен, че ако полицаите го пипнат, хлапето няма да „изпее“ нищо. Доскоро смяташе, че хванат на тясно, Арни ще го издаде, но сега бе съвсем различно.
Разбрал го бе от разговора между полицая и момчето, подслушан по вътрешния телефон…
Джънкинс бе прав.
Сега момчето бе някак си по-закоравяло.
Дарнъл отново се втренчи в плимута. Хлапакът ще вземе крайслера на „командировката“ до Ню Йорк, а по време на отсъствието му Уил ще дебне Кристин. Ще я дебне и ще види какво ще се случи.
6. АРНИ В БЕДА
На другия ден следобед детективите от песилванската полиция Рудолф Джънкинс и Рик Мърсър пиеха кафе мрачна малка канцелария с олющени стени. Навън се сипеше отвратителна смесица от сняг и дъжд.
— Абсолютно съм сигурен, че ще бъде през този уикенд — каза Джънкинс. — През последните осем месеца същият крайслер прави курс на всеки четири-пет седмици.
— Слушай, опитай се да разбереш, че залавянето на Дарнъл и онази муха, дето ти е влязла в главата за колата на момчето, са две различни неща.
— Според мен е обратното — отвърна Джънкинс. — Момчето знае нещо. Ако го попритиснем може би ще го накараме да проговори.
— Нима смяташ, че е имал съучастник? Някой, който взел колата и убил момчетата, докато Кънингам е бил във Филаделфия?
Джънкинс поклати глава.
— Не, по дяволите! Хлапакът има само един добър приятел и той е в болницата. Не знам какво да мисля, но съм убеден, че колата е замесена… също и момчето.
Той остави пластмасовата чаша на бюрото и нареди на колегата си:
— Веднага щом клиентите напуснат гаража искам нашите лаборанти най-щателно да огледат колата; качете я на подемника, проверете дали ламарините са изчукани и пребоядисани и дали има кръв. Необходима ми е само капчица кръв, Рик.
— Май много-много не харесваш момчето? — попита Мъстър.
Джънкинс смутено се засмя.
— Знаеш ли, когато за пръв път го видях дори ми се стори симпатично, освен това ми домъчня за него. Имах чувството, че прикрива някого, който го държи в шах. Но този път хлапакът ми се стори направо отблъскващ.
Замисли се и после продължи:
