— Това ли е всичко?
— Да… Надявам се да изгубиш всички партии.
— Има да чакаш — отвърна Арни и се засмя. Уил се сбогува и затвори телефона.
Безсъмнено Кънингам се намираше във Филаделфия, на петстотин километра от Либъртивил.
Кому би дал резервните ключове от колата?
На приятелчето си Гилдър.
Точно така! Само че Гилдър беше в болницата.
На гаджето си.
Но Арни бе споменал, че момичето няма шофьорска книжка.
На някой друг.
Само че нямаше на кого. Кънингам беше близък единствено с Уил и въпреки това никога не му бе предложил резервните ключове.
Като магия…
По дяволите!
Уил се намести в стола си и извади нова пура. Когато я запали и постави грижливо отрязания й край в пепелника, той замислено се загледа в дима, който се виеше към тавана. Не му хрумна никакво обяснение. Кънингам беше във Филаделфия — заминал бе с училищния автобус, но колата му я нямаше. Джими Сайкс я беше видял да излиза от гаража, но не беше забелязал кой я кара. Уил се питаше какво означава всичко това.
Постепенно мисълта му се отклони. Спомни си за последната си година в гимназията, когато му бяха поверили главната роля в пиесата, поставена от абитуриентите. Играеше мисионера, тласнат към самоубийство от проститутката Сади Томпсън, чиято душа се опитваше да спаси.7
Изпълнението му пожъна огромен успех. Това бе единственият му звезден миг в гимназията, тъй като не беше спортист, нито добър ученик. Всъщност това бе най-прекрасното събитие от младостта му. Израснал бе в потискаща обстановка: баща му беше пияница, майка му — отрудена женица, а брат му — хаймана, загинал на фронта по време на Втората световна война.
Уил си спомни за единственото си гадже — невзрачна блондинка на име Уанда Хоскинс, чието бледо лице беше обсипано с безброй лунички, увеличаващи броя си от августовското слънце. Сигурно щеше да се ожени за нея, защото Уанда бе едно от четирите момичета, които Уил беше чукал (без да се броят проститутките). Тя беше и единствената му любов, но той се питаше дали изобщо има такова чувство — подобно на свръхестествените явления, за които бе чувал, но не бе виждал, можеше само да се съмнява в съществуването на любовта, без да го отрича. Но бащата на Уанда служеше в армията и когато момичето навърши петнайсет, година преди да влезе във възрастта, когато децата престават да се подчиняват на родителите си, преместиха баща й в Уичита и това бе краят.
Уил си спомни, че когато се целуваха през далечното лято на хиляда деветстотин трийсет и четвърта, червилото на Уанда ухаеше на пресни малини. По онова време той все още бе кльощав, амбициозен юноша. Всяка нощ при мисълта за ароматното червило на Уанда, ръката му намираше набъбналия му член… и още преди момичето да се съгласи да му се отдаде, телата им вече страстно се бяха сливали в сънищата на Уил. В съня му се бяха любили до забрава в тясното му, окъсано детско креватче.
Сега, припомнил си страстните часове с Уанда, Дарнъл престана да мисли и засънува как отново държи в прегръдките си момичето.
Три часа по-късно се събуди от неспокойната си дрямка. Сепна се изведнъж, защото вратата на гаража шумно се повдигна и осветлението се включи — не неоновото, а двеставатовата крушка, поставена над входа.
Той спусна на пода изтръпналите си крака. В плътта му се забиха хиляди иглички, които му помогнаха напълно да се събуди.
Кристин бавно влезе в клетката си.
Дарнъл реши, че все още сънува, и изгледа колата с безразличието на човек, насила изтръгнат от съня си. Седеше зад бюрото си, подпрял тлъстите си ръце върху надраскания регистър и тъпо се взираше в нея.
Двигателят форсира веднъж-два пъти, от ауспуха изригна синкав дим.
Сетне моторът изгасна.
Уил Дарнъл седеше неподвижно зад бюрото си.
Вратата му беше затворена, но както винаги вътрешният телефон между канцеларията и огромния гараж беше включен. Той бе помогнал на Уил да разбере за започването на боя между Репертън и Кънингам в онзи августовски ден. Сега се чуваше само цъкането на охлаждащ се двигател.
Никой не излезе от Кристин, пък и не би могъл, защото колата беше празна.
Причисляваше подобни случаи към „Окритото досие“, тъй като досега не се бе сблъсквал с нищо свръхестествено, но ето че сега му се случваше…
Беше видял Кристин да преминава през гаража и да влиза в клетката си. По-късно експертите, занимаващи се със случая щяха да кажат: „Свидетелят признава, че задрямал, след което заспал и засънувал онова, което твърди, че е видял вероятно не е нищо друго, освен продължение на съня му. Очевидно, някакъв външен стимул е предизвикал спонтанната поява на въображаеми образи…“
Да, можеха да твърдят това, точно както Уил можеше Да се люби насън с петнайсетгодишната Уанда Хоскинс, но истината бе, че Уил Дарнъл беше шейсет и една годишен здравомислещ човек, лишен от романтично въображение.
Действително беше видял плимута на Кънингам да преминава през пустия гараж и да влиза в обичайната си клетка. воланът се въртеше сам. Беше видял фаровете да изгасват и бе чул изключването на осемцилиндровия двигател.
Дарнъл се вдигна от стола си и му се стори, че внезапно се е озовал в състояние на безтегловност. Поколеба се, отиде до вратата на канцеларията, отново се поколеба и я отвори. Прекоси гаража между паркираните в редици коли и застана пред клетка 20. Стъпките му отекваха по цимента, сетне замряха в тишината.
Внимателно огледа колата. Боядисаното й в червено и бяло купе блестеше, по него не се виждаше дори петънце ръжда. Предното стъкло бе чисто, нямаше и драскотина от случайно отхвръкнало камъче.
Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе от стичането на разтопения сняг от калниците. Уил докосна капака. Беше топъл.
Натисна дръжката на вратата на шофьора и тя се отвори. Лъхна го уханието на нова кожена тапицерия, същевременно му се стори, че долавя и друга, по-неприятна миризма. Той вдъхна дълбоко, но не можа да определи на какво му мирише. Кой знае защо си помисли за изгнила ряпа в кофата за смет и сбръчка нос от отвращение.
Приведе се и огледа таблото. Ключовете ги нямаше. Милометърът показваше 52 107,8.
Изведнъж стартерът се превъртя от само себе си от акумулатор на старт. Топлият двигател веднага включи и заработи равномерно.
Сърцето на Уил подскочи, той усети, че се задушава. Втурна се обратно към канцеларията си, докато се опитваше да си поеме дъх, отвори чекмеджето на бюрото и трескаво затърси аспиратора, който винаги държеше там. Пискливото му дишане напомняше вой на зимен вятър, промъкващ се под входна врата. Лицето му беше добило пръстен цвят. Пръстите му машинално се вкопчиха в гърлото му.
Двигателят на Кристин отново изгасна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от цъкането на изстиващ метал.
Уил откри аспиратора, пъхна го дълбоко в гърлото си, натисна копчето и вдъхна дълбоко. Лека-полека изчезна чувството, че върху гърдите му е изсипана цяла количка със сгурия. Той се отпусна на въртящия се стол и с облекчение дочу познатото изскърцване на пружините. Сетне покри лицето си с ръце.
Нищо свръхестествено… досега.
Но ето че се бе сблъскал с необяснимото.
Никой не караше колата. Беше влязла в гаража без да бъде управлявана от шофьор, а от вътрешността и лъхаше на изгнила ряпа.
Въпреки че беше изплашен до смърт, Уил започна да крои планове как да се възползва от
