„Играе си с мен — помисли си Бъди. — Играе си с мен като котка с мишка“.
— Моля те, недей — дрезгаво произнесе той.
Фаровете на Кристин блестяха ослепително и под светлината им кръвта, която се стичаше по лицето му и от устата му, изглеждаше черна.
— Моля те… — продължи Бъди. — Ще му се извиня, ще му падна на колене, щом искаш… само недей, не…
Моторът изрева. Кристин се нахвърли върху него като животно от отдавна отминал епоха. Бъди изкрещя и отново се отдръпна, но този път калникът улучи пищяла му, счупи други му крак и го отхвърли към насипа. Той се стовари върху снега като чувал с картофи.
Кристин зави и отново се отправи към него, но Репертън бе видял някаква възможност за спасение.
Закатери се по насипа, като забиваше в снега премръзналите си, безчувствени пръсти. Помагаше си и с крака, без да обръща внимание на страхотната болка от счупванията. Дъхът му излизаше със силно свистене, подобно на писък. Сетне той се заизкачва по-бързо, дочул приближаването на Кристин. Усещаше я зад себе си, сякаш бе страшен тигър човекоядец.
Разнесе се скриптене на метал и Репертън изкрещя от болка, когато калникът на Кристин притисна единия му крак в снега. Той панически го издърпа, без да забележи, че е останал без обувка.
Разплакан, издавайки нечленоразделни звуци, Бъди най-сетне успя да се изкатери на върха на насипа. Опита се да запази равновесие, лудешки размаха ръце и за малко щеше да се изтърколи обратно.
Събра смелост и се обърна към Кристин. Плимутът беше направил завой и отново се носеше към него, обгърнат от облаци сняг. Заби се в насипа на трийсетина сантиметра от мястото, където стоеше Бъди, като го накара да се олюлее. Изпод краката му се изтърколиха буци сняг. От удара капакът на Кристин се смачка още повече, но Репертън не пострада. Тя отново даде на заден ход, снегът се разхвърча около нея. Моторът ревеше, сякаш от гняв.
Бъди нададе победоносен вик и й показа среден пръст.
— На ти! На ти! На ти!
От устата му хвърчаха кръв и слюнка. Дишаше на пресекулки и всеки път, когато си поемеше дъх, усещаше все по-силна и парализираща болка в лявата си страна.
Кристин изрева, стрелна се напред и отново се заби в насипа.
Този път голяма огромна буца сняг, разхлабена от първия удар се изтърколи надолу, зарина зейналата муцуна на Кристин и замалко не повлече Бъди след себе си. Той успя да се спаси само защото окървавените му ръце бяха забити в снега като куки. Болките в краката му вече бяха нетърпими, той се преобърна на едната си страна, докато се давеше за въздух като риба на сухо.
Кристин се готвеше за нов удар.
— Разкарай се! — извика Репертън. — Разкарай се, мръсна курво!
Тя отново връхлетя върху насипа и този път падналият сняг я зарина почти до предното стъкло. Чистачките се включиха и започнаха да го свалят.
Кристин отново даде на заден ход. Бъди знаеше, че само един удар е достатъчен, за да го свали върху капака й, заедно с падащите буци сняг. Отпусна се назад и се претърколи от другата страна на насипа, непрекъснато крещеше от болката в счупените си ребра. Най-сетне се приземи по гръб сред неутъпкания сняг в подножието на насипа. Очите му се взряха в черното, обсипано със студени звезди небе. Зъбите му неконтролируемо затракаха, тръпки разтърсиха тялото му.
Кристин беше спряла, чуваше тихото бръмчене на мотора й — тя чакаше.
Бъди вдигна очи към насипа, който се извисяваше на фона на зимното тъмно небе. Отблясъците от горящото камаро започваха да помръкват. Напразно се питаше колко време е минало от катастрофата. Питаше се още дали някой ще види пожара и ще му се притече на помощ, но и този въпрос оставаше без отговор.
Той осъзна едновременно две неща: от устата му застрашително бликаше кръв и тялото му се бе вдървило от студ. Положително ще премръзне до смърт, ако не го открият навреме.
Изтръпнал от страх, той успя да седне. Питаше се дали да изпълзи обратно до върха на насипа и да наблюдава колата — страхуваше се повече, когато не виждаше. Вдигна очи нагоре и дъхът му замря.
На върха на насипа стоеше някакъв човек. Само че изобщо не беше човек, а труп, разлагащ се труп в зелени панталони. Нямаше риза, но горната част на изгнилото му тяло беше обвита с медицински корсет, покрит със сивкави петна от плесен. Костите прозираха през кожата на лицето му.
— Така ти се пада, лайнар такъв — прошепна осветеното от звездите привидение.
В този миг Бъди изгуби и последната си капчица самообладание и истерично закрещя. Очите му се изцъклиха, всяко косъмче от дългата му коса настръхна и обгради като чудат шлем изцапаното му от сажди лице. Кръв се лееше от устата му и се просмукваше в яката на канадката му. Забил длани в снега, той направи опит да се отдръпне, когато съществото се приближи към него. Господи, то нямаше очи — бяха изядени от гърчещите се червеи. От него се носеше воня, отвратителна воня, миризма на гнили домати, миризмата на смъртта…
Трупът на Роланд Д. Льобей протегна разложените си ръце към Бъди Репертън и се ухили.
Бъди започна да вие. Внезапно се вцепени, устните му се свиха под формата на буквата „О“ и се издуха, сякаш искаше да целуне ужасяващото създание, което пъплеше към него. Ръцете му се вкопчиха в разкъсаната канадка над сърцето, най-сетне прободено от счупено ребро. Политна назад, краката му заораха в снега… последният му дъх излетя през отворената му уста като през ауспух.
Съществото върху насипа потрепна и изчезна, без да остави следи.
От другата страна моторът на Кристин победоносно изрева, звукът разтърси мрачните, покрити със сняг склонове й отекна сред тях.
В далечината край езерото, на шестнайсетина километра по права линия, някакъв младеж, излязъл на разходка със ски в зимната нощ дочу звука и замръзна на място, поставил ръце на щеките и наклонил глава.
Внезапно целият настръхна, побиха го тръпки. Знаеше, че това е само някаква кола от другата страна на езерото — в зимните нощи звуците се носеха надалеч, и все пак първата му мисъл беше, че някакво праисторическо животно се е пробудило и е проследило жертвата си: огромен вълк, или може би тигър.
Звукът не се повтори и скиорът продължи пътя си.
3. ДАРНЪЛ РАЗМИШЛЯВА
В нощта, когато Бъди Репертън и приятелите му бяха нападнати от Кристин в парка „Скуонтик Хилс“ Уил Дарнъл остана до късно в гаража. През този ден задухът го измъчваше особено много. Когато бе в подобно състояние той се страхуваше да си легне, въпреки че по принцип спеше като заклан.
Лекарят го успокояваше, че едва ли има вероятност да се задуши в съня си, но с напредването на възрастта, задухът все по-здраво сграбчваше белите му дробове и караше шишкото да се страхува. Не му помагаше и осъзнаването, че този страх е съвсем неоснователен. Въпреки че не беше стъпвал в черква от дванайсетгодишна възраст — цели четирийсет и девет години, Уил Дарнъл беше безкрайно заинтересуван от обстоятелствата, свързани със смъртта на папа Йоан Павел I, починал преди повече от два месеца. Папата умрял в леглото си, където го открили на сутринта, вероятно вече вкочанен. Думите „вероятно вкочанен“ не
