Камарото поднесе, а автомобилът зад него намали скорост. Бъди имаше чувството, че колата му се носи във въздуха — разбра, че има опасност камарото да се завърти като пумпал, да се блъсне в насипа и да се преобърне.
Горещи като сълзи капчици пот се стичаха в очите му.
Като по чудо камарото успя да се задържи на пътя. Почувствал, че го е овладял, Бъди натисна газта докрай. Ако Кънингам кара онази таратайка (струваше му се, че е виждал нещо подобно в кошмарите, които не можеше да си спомни), сега ще му даде добър урок.
Двигателят зави, стрелката на тахометъра отново достигна пределната граница. Спидометърът показваше повече от сто и шейсет километра в час — снежните насипи се стрелката покрай тях в призрачно мълчание. Пътят се втурна насреща му като филм, превъртян на бързи обороти.
— Мили Боже! — бърбореше Боби. — Мили Боже, не позволявай да се убият, по дяволите…
„Но той не беше с нас, когато унищожихме колата на Пицоликия — помисли си Бъди. — Ама че късмет извади пустият му тъпанар!“
Всъщност не съжаляваше Боби, но ако това чувство изобщо му беше познато, то би било отправено към бедния първокурсник. Ричи Трелони седеше изправен като свещ, очите му изпълваха цялото му пребледняло лице. За разлика от Боби, той знаеше какво ги очаква.
Преследващата ги кола се приближи още повече, фаровете й изпълниха огледалцето за обратно виждане.
„Невъзможно е да ни настигне!“ — мислено изкрещя Репертън. Но колата зад тях действително ги догонваше и на Бъди му се стори, че прилича на хищник, готов да се нахвърли върху жертвата си. Разумът му трескаво се мяташе като плъх в капан и напразно търсеше изход. Отдавна бяха отминали пролуката в левия снежен насип, която бележеше началото на страничния път. Вече нямаше време, нито възможност за избор.
Дочу се трясък и камарото отново поднесе, но този път се движеше с огромна скорост. „Няма надежда, приятел“ — примирено си помисли Бъди. Пусна волана, с две ръце сграбчи предпазният си колан и за пръв път в живота си го закопча около кръста си.
В този миг Боби Стантън отново изкрещя:
— Вратата! О, Бъди, вратата-а-аа!
Камарото бе изкачило последното хълмче. От другата страна шосето се разклоняваше във вход и изход за парка. По средата стоеше будка върху бетонна площадка — през лятото в нея седеше касиерка и взимаше по един долар, от всяка влизаща в парка кола.
Сега будката беше окъпана в призрачна светлина от фаровете на двете коли, които се носеха с шеметна скорост към нея. Камарото бе силно наклонено вдясно.
— Майната ти, Пицолики! — извика Бъди. — Вървете по дяволите ти и шибаната ти таратайка!
Сетне рязко изви кормилото докрай.
Боби отново изкрещя. Ричи Трелони закри лицето си с ръце, последната му съзнателна мисъл бе: „Пази се от счупените стъкла пази се от счупените стъкла пази се от счупените стъкла…“
Камарото се завъртя, фаровете на преследващата ги кола го осветиха и Бъди за пръв път успя да я разгледа. Ужасено изкрещя, защото това действително беше автомобилът на пицоликия, невъзможно бе да сбъркаш близо километър широката решетка. Но зад волана не седеше никой! Колата беше празна!
Две секунди преди удара Кристин зави вдясно и се стрелна през входа към парка като куршум. Прекърши дървената бариера и парчета от нея се разхвърчаха във въздуха, жълтите светлоотражатели върху тях проблясваха.
Задницата на камарото се заби в островчето, върху което стоеше будката и колата се покачи върху него. От удара се изтръгнаха ауспухът и шумозаглушителят и останаха да лежат на снега като странни скулптори. Задната част на колата беше нагъната на хармоника, сетне — напълно смазана, заедно с Боби Стантън. Бъди смътно усети, че някаква течност се плисва в гърба му като кофа с топла вода — беше кръвта на момчето.
Камарото отхвръкна във въздуха и се превъртя — напомняше снаряд, полетял сред дъжд от трески и счупени дъски, единият фар все още светеше. Превъртя се два пъти, стовари се на земята сред трясък от строшени стъкла и се преобърна.
Противопожарната стена се разкъса, моторът се плъзна назад и премаза Ричи от кръста надолу. От пробитият резервоар изригнаха пламъци
Бъди Репертън беше жив. На няколко места беше одраскан от счупените стъкла, едното му ухо беше отрязано с хирургическа точност и на мястото му зееше кървава дупка, кракът му беше счупен, но все още той беше жив. Спасил го бе предпазният колан. Бъди натисна копчето и успя да се освободи. Огънят пращеше, сякаш някой мачкаше хартия, от него усети непоносима горещина. Опита се да отвори вратата, но тя се бе залостила. Задъхвайки се, Бъди се хвърли към отвора на мястото на предното стъкло…
… и видя пред себе си Кристин.
Стоеше на петдесет метра от него и сякаш го наблюдаваше, а зад нея в снега се виждаше следа от удрянето на спирачки. Ръмженето на мотора й напомняше тежкото дишане на гигантско животно.
Бъди навлажни с език устните си. Усети страхотна болка в лявата част на гръдния си кош, която се увеличаваше при всяко вдишване — навярно ребрата му бяха счупени. Моторът форсираше и затихваше, форсираше и затихваше. Смътно, като в кошмарен сън до слуха на Бъди долетя гласът на Елвис Пресли, който пееше „Затворнически рок“.
Огънят се разгаряше все по-силно и хвърляше оранжеви отблясъци върху снега. Ще избухне. Сега ще…
Резервоарът на камарото избухна с приглушено бумтене. Бъди почувства, че огромна ръка го блъсна в гърба и го запраща във въздуха — след миг той се озова на земята.
Якето му гореше, Бъди изръмжа и се затъркаля в снега, докато изгаси дрехата си, сетне се опита да застане на колене. Камарото зад него представляваше огромна горяща клада.
Моторът на Кристин продължаваше да форсира и да затихва, но този път — по-настойчиво.
Репертън най-сетне успя да се изправи на колене и погледна към нея през мократа си от пот коса, която падаше върху очите му. Капакът й беше смачкан от удара с дървената бариера. От радиатора течаха вода и антифриз, а от снега се вдигаше нара като от прясна диря на диво животно.
Бъди отново навлажни с език устните си — бяха изсъхнали като кожата на гущер. Гърбът го болеше, сякаш бе получил леко слънчево изгаряне. Усещаше миризмата на изгоряла тъкан, но в шока си не осъзнаваше, че канадката му и двете ризи под нея са изпепелени.
— Слушай! — промълви той, почти не съзнавайки, че говори. — Хей, слушай…
Моторът на Кристин изрева и тя се стрелна към него. Задницата й поднесе, когато колелата се завъртяха в снега. Смачканият капак напомняше озъбена уста.
Бъди остана неподвижен. Опитваше се да преодолее неудържимото си желание да се изправи и моментално да се отдръпне, да преодолее (доколкото му бе възможно) лудешката паника, която го караше да губи самообладание. В колата нямаше никой. Човек с повече въображение навярно би полудял от невероятната гледка.
В последната секунда той се претърколи вляво и изпищя от болката в счупения си крак. Усети как нещо се стрелна на сантиметри от него, лъхна го вонята на изгорели газове, видя проблясването на стоповете на Кристин, които осветиха снега в червено.
Тя направи завой, поднесе и отново се насочи към него.
— Не! — изкрещя Бъди. Страхотна болка проряза гърдите му. — Не! Не! Н…
Инстинктивно отскочи и този път Кристин мина по-близо, закачи обувката му и кракът му моментално изтръпна. Бъди лудешки запълзя на лакти и колене. Кръвта от устата му се смесваше със сополите от носа му. Едно от счупените ребра беше проболо белия му дроб. Кръв се стичаше и от дълбоката рана на мястото на ухото му. Дишаше с мъка, на пресекулки.
Кристин спря за миг.
От ауспуха й излизаше синкав дим, моторът й мъркаше като котарак, предното й стъкло бе непрозрачно. От горящото камаро изригваха мазни пламъци, раздухвани от пронизващия вятър. Боби Стантън се гушеше на задната седалка, главата му беше наклонена на една страна, обгорените му устни бяха разтегнати в мъртвешка гримаса.
