— И според теб това е смешно? — злобно попита Бъди. — Седнал си да ми разказваш някакъв шибан расистки виц и се хилиш като побъркан! Знаеш ли, че си само един скапан лицемер.
Боби зяпна от учудване и едва успя да промълви:
— Но нали каза…
— Казах, че не обичам Баронг, но по принцип смятам, че чернилките не се различават от белите хора. — Замисли се и се поправи:
— Почти не се различават.
— Но…
— Внимавай какво говориш, или ще се прибереш вкъщи пеша — изръмжа Бъди. — И то със счупен крак. Тогава ще можеш да напишеш на патерицата си: „Мразя неграта“.
— О! — изплашено прошепна Боби. Чувстваше се така, сякаш бе посегнал да запали лампата и го бе ударил електрически ток. — Извинявай.
— Подай ми бутилката и си затваряй плювалника!
Момчето се подчини, почувства, че ръцете му треперят.
Репертън пресуши виното на един дъх. Отминаха табела с надпис: „Държавен парк «Скуонтик Хилс» — 3 мили“.
През лятото езерото в центъра на парка беше любимо място за отдих, а от ноември до април „Скуонтик Хилс“ беше затворен за посетители. Пътят до езерото постоянно се разчистваше от снега заради периодичните маневри на хората от Националната гвардия, или екскурзиите на момчетата скаути. Бъди беше открил страничен път, който заобикаляше шосето, пресичащо парка. Обичаше да кара колата си из пустите алеи и да се налива с вино.
Фаровете зад тях, които допреди малко приличаха на точици, бързо се уголемиха и придобиха конкретни очертания — колата бе на по-малко от километър. Бъди се провикна:
— Дай ми още една бутилка, шибан расист такъв!
Боби се подчини, като благоразумно не пророни нито дума.
Репертън жадно отпи, оригна се и подаде бутилката на Ричи.
— Не ми се пие, Бъди.
— Пий, или ще ти направя клизма с бутилката.
— Добре де, добре — измънка Ричи и от сърце съжали, че не си е останал вкъщи.
Камарото се носеше по шосето, фаровете му разсейваха нощния мрак.
Бъди вдигна очи към огледалото и видя, че другата кола бързо ги настига. Погледна спидометъра — движеше се със сто километра в час, което означаваше, че автомобилът зад тях бе вдигнал минимум сто и двайсет.
Внезапно му хрумна, че ситуацията е като в кошмарните му сънища, които предпочиташе да забрави. Ледена ръка сграбчи сърцето му.
Пътят пред тях се разделяше на две: шосе № 46 продължаваше на изток към Ню Стантън, другото завиваше на север, към парка. Голяма, боядисана в оранжево табела съобщаваше на пътниците: „Затворено през зимните месеци“.
Без да намали скоростта, Бъди сви вляво и колата се стрелна нагоре по хълма. Пътят към парка не беше добре разчистен, а надвисналите дървета не позволяваха на топлото следобедно слънце да разтопи натрупания сняг. Камарото поднесе, сетне отново се понесе по шосето. Сгушен на задната седалка, Боби Стантън приглушено изстена.
Бъди Репертън вдигна очи към огледалцето с надеждата, че другата кола ще свие по шосе № 46 — всички шофьори знаеха, че пътят към парка е затворен — но вместо това преследващият ги автомобил взе завоя с още по-голяма скорост от камарото и се понесе след него — сега разстоянието между двете коли бе около четиристотин метра: Фаровете му представляваха четири блестящи окръжности, които осветяваха вътрешността на камарото. Боби и Ричи се обърнаха и го загледаха.
— По дяволите, това пък какво е? — промърмори Ричи.
Но Бъди знаеше. Внезапно бе разбрал, че това е колата, прегазила Мучи Уелч. Точно така! Психопатът, който беше видял сметката на Мучи, сега преследваше него.
Натисна докрай педала за газта и камарото полетя по пътя. Стрелката на спидометъра прехвърли сто и двайсет и продължи да се отклонява вдясно. Крайпътните дървета профучаваха покрай камарото и се сливаха в плътна стена. Автомобилът зад тях не изоставаше, дори увеличаваше скоростта си. Двойните му фарове се превърнаха в огромни блестящи очи.
— Хей, намали! — извика Ричи и изплашено посегна към предпазния си колан. — Ако се преобърнем при тази скорост…
Бъди не му отговори. Беше се привел над кормилото и непрекъснато поглеждаше ту към пътя, ту към огледалцето, което отразяваше приближаващите се фарове.
— Нататък има завой! — прегракнало изкрещя Боби.
Когато камарото навлезе в завоя без да намали скоростта и фаровете му проблеснаха в светлоотразителите върху предпазните перила, момчето извика:
— Бъди! Завой! Завой!
Репертън включи на втора и двигателят на колата му гневно заръмжа. Стрелката на техометъра достигна 6000, за миг се стрелна към критичното 7000, сетне се върна назад. Изгорелите газове изригнаха от ауспуха на камарото с трясък, наподобяващ картечен откос. Бъди завъртя волана и колата навлезе в острия завой. Задните колела поднесоха по заледения сняг. В последния момент Репертън изви обратно кормилото и даде газ; задницата на колата се вряза в снежния насип, откърти парче с големината на ковчег и отскочи. Сетне се завъртя в обратна посока. Бъди отново натисна газта. За миг му се стори, че колата няма да се подчини и ще продължи да се плъзга по шосето със сто километра в час, докато достигне до място, непокрито от лед, и се преобърне.
Но като по чудо камарото успя да се задържи на четирите си колела.
— За Бога, Бъди, карай по-бавно! — изстена Ричи.
Репертън се приведе над кормилото и се ухили, кръвясалите му очи като че щяха да изскочат от орбитите, той стискаше бутилката вино между коленете си. Изрева:
— На ти! На ти, убиец такъв! Ей сега ще се преобърнеш!
След миг преследващите го фарове отново се появиха, този път бяха още по-близо. Усмивката на Бъди помръкна. За пръв път усети, че го побиват тръпки, обзе го страх, ужасяващ страх.
Боби наблюдаваше през задното стъкло как преследващата ги кола взима завоя и извика на приятелите си:
— Дори не поднесе! Но това е невъзможно! Направо…
— Бъди, кой е това? — попита Ричи и понечи да го хване за лакътя. Репертън отхвърли ръката му с такава сила, че тя се удари в прозореца и изсъска:
— Да не си посмял да ме докоснеш!
Шосето се простираше пред него, но вместо с асфалт, сега бе покрито с предателски сняг; камарото летеше по заледената му повърхност със сто и петдесет километра в час. Над високия почти човешки бой насип се виждаха единствено покривът му и оранжевата топка за пинг-понг, забучена върху антената.
— Да не си ме пипнал, Ричи! — повторно извика Репертън. — Особено когато карам с такава скорост!
— Това е… — поде Ричи, но гласът му пресекна. Бъди го стрелна с поглед и при вида на страха, изпълнил кръвясалите очи на приятеля му, Ричи изпита ужас, който го задушаваше, сякаш наляха горещо олио в гърлото му.
— И на мен така ми се струва — извика Репертън. Намираха се на общинска територия, наоколо нямаше никакви къщи, от двете страни на шосето се издигаха единствено снежни насипи и дървета с преплетени клони.
— Ще ни блъсне! — извика Боби с писклив като на старица глас. Бутилките лудешки подрънкваха в кашона между краката му. — Ще ни блъсне!
Преследващата ги кола се движеше на сантиметри от задната броня на камарото; фаровете й осветяваха вътрешността на купето така, че спокойно можеше да се чете вестник. След миг тя се приближи още повече, разнесе се трясък.
