Внезапно се отказа да предложи на Джими кафе и коняк. Без да откъсва очи от празната клетка № 20, той промърмори:
— Можеш да си вървиш, Джими.
— О, мистър Дарнъл, нали казахте, че днес ще работя само шест часа, значи трябва да остана до десет.
— Освобождавам те още сега.
Мътните очи на Джими се оживиха при тази нечувана щедрост.
— Наистина?
— Да, да. Свърши си работата и тръгвай, разбра ли?
— Аха — отвърна младежът и си помисли, че през петте, или шестте години, откакто работеше за Уил (не си спомняше точно от колко време е в гаража, въпреки че майка му водеше сметка), никога не бе виждал стареца обзет от коледно настроение. Също като във филма за тримата призраци. Той въодушевено извика: — Супер си, шефе!
Уил потръпна и с накуцване се отправи към канцеларията си. Включи електрическата кафеварка и седна зад бюрото си. През остъклената стена видя как Джими прибра метлата, загаси флуоресцентното осветление и облече тежкото си палто.
Шишкото се облегна назад и се замисли.
Убеден бе, че през всичките тези години е оцелял благодарение на ума си, защото винаги изпреварваше събитията. Никога не се бе отличавал с физическа красота. От малък беше пълен и с разклатено здраве. Като дете боледува от скарлатина, последвана от лека форма на детски паралич — оттогава дясната му ръка не беше съвсем наред. В юношеската възраст непрекъснато му излизаха циреи, а когато навърши четирийсет и три, лекарят откри под мишницата му някакъв тумор, който за щастие се оказа доброкачествен. Въпреки това след операцията Уил прекара на легло цялото лято и на гърба му се появиха рани от залежаването. Година по-късно замалко не умря от двойна пневмония. А сега го измъчваше диабет и задух. Но разумът му винаги е бил наред и му помагаше да предвижда всичко.
Ето защо тази вечер се замисли за Арни. Навярно онова, което му бе харесало в Кънингам, бе приликата му с юношата Уил Дарнъл. Арни не беше болнав, но лицето му беше покрито с пъпки, никой не го обичаше и бе единак — черти, характерни за Дарнъл на младини.
Освен това Кънингам беше умен.
Дарнъл се притесняваше единствено от колата му. От тази странна кола.
— Лека нощ, мистър Дарнъл! — извика Джими.
Поколеба се и плахо добави:
— Честита Коледа!
Уил му махна с ръка и младежът си отиде. Шишкото с мъка се надигна от стола си, извади бутилката коняк от шкафа и я сложи до кафеварката. Сетне отново седна и се залови да си припомни събитията по хронологичен ред.
Август: Кънингам докарва някакъв напълно скапан плимут, модел ’58 и го паркира в двайсета клетка. Колата изглежда позната на Дарнъл и то с основание — оказва се, че това е плимутът на Роли Льобей. Арни няма представа (пък и не бива да знае), че едно време Роли Льобей също работеше за Дарнъл и често пътуваше до Олбъни, Бърлингтън или до Портсмут… Но през онези отдавна отминали дни Уил притежаваше кадилак, модел ’54. Различни коли, но с еднакви багажници с двойни дъна, където криеха цигарите, наркотиците, алкохола и оръжието, По онова време никой, с изключение на джазовите музиканти от Ню Йорк не беше чувал за кокаина.
Краят на август: Репертън и Кънингам се сбиват и Дарнъл изгонва Бъди — писнало му е от този хвалипръцко, който непрекъснато налита на бой. Поведението му отблъсква клиентите, а докато кара „стоката“, често го глобяват за превишена скорост. Достатъчно е някое любопитно ченге да претърси багажника и всички ще попаднат в затвора. Не че Уил се бои да отиде в пандиза — не и в Либъртивил — но ще е лошо за бизнеса. Имаше време, когато не му пукаше за хорското мнение, но сега беше различно.
Стана, наля си кафе, добави капачка коняк, поколеба се и си наля още една. Настани се удобно на стола, извади пура от вътрешния джоб на сакото си, нерешително я огледа и я запали. Майната ти, задух! Дано се задавиш!
Обгърнат от ароматния дим на пурата, с чашата кафе с коняк пред себе си, Дарнъл огледа тъмния, тих гараж и отново се замисли.
Септември: Хлапакът го моли за лепенка за изкаран технически преглед и за временен номер, защото иска да заведе гаджето си на някакъв футболен мач. Дарнъл се съгласява — по дяволите, имало е време, когато продаваше лепенките по седем долара парчето, без дори да погледне на какви коли ги поставят. Освен това, автомобилът на хлапака изглежда наред — все още е доста очукан и шумен, но общо взето ремонтът му е привършен. Арни се е справил отлично с реставрацията.
И точно това е дяволски странно, като се има предвид, че никой не го е виждал да работи по колата.
О, прави малки поправки тук-там: сменил е крушките на габаритите, също и гумите. Безспорно момчето разбира от коли. Един ден Уил си седи точно в този стол и го наблюдава как сменя тапицерията на задната седалка. Но никой не го е виждал да работи по колата, която беше напълно съсипана, когато в края на лятото за пръв път докара колата в гаража. Не го бяха виждали да изчуква и да обработва с кит ламарините на купето, въпреки че отначало плимутът беше целият надупчен и ръждясал, а сега изглеждаше като нов.
Дарнъл знаеше мнението на Джими Сайкс, защото веднъж го бе попитал. Джими смяташе, че Арни работи през нощта, когато в гаража няма никой.
— Ако е така, месеци наред не си е лягал нощем — изрече шишкото на глас и го побиха тръпки, въпреки коняка и кафето. Може би Джими е прав. Защото денем Кънингам не прави нищо, освен да слуша онази тъпа радиостанция и да се преструва, че работи.
„Предполагам, че върши голямата работа нощем“ — бе казал наивният Джими с убедеността на дете, което обяснява как дядо Коледа влиза през комина и как добрата фея е сложила монета под възглавницата му. Уил не вярваше в съществуването на дядо Коледа, нито на добрата фея, както не вярваше, че Арни е ремонтира Кристин през нощта.
Още два факта непрекъснато се мяркаха в съзнанието му, като търкалящи се билярдни топки.
Първо, преди да мине техническия преглед, Кънингам често караше колата си из огромното автомобилно гробище, зад гаража. Бавно обикаляше по тесните алеи между хилядите ръждясали коли, движейки се с десетина километра в час. Неизменно излизаше с колата си след мръкване, когато гаражът опустяваше. Кръжеше около огромния кран с кръгъл електромагнит и около пресата за коли. Веднъж Дарнъл го попита какво прави, а момчето отговори, че проверява реглажа. Малкият не го биваше за лъжец — кой проверява реглажа, като се движи със скорост десет километра в час?
Ето с какво се занимаваше Кънингам, след като всички си отиваха. Нощната му работа се състоеше в обикаляне на автомобилното гробище, докато фаровете му осветяваха купищата старо желязо.
Второ, Уил се притесняваше от милометъра на Кристин, който навиваше обратно. Самият Кънингам му обърна внимание на това, като лукаво се усмихна. Сподели, че милометърът връща с около пет мили на всяка действително измината. Въпреки че от години се занимаваше със стари коли, Уил беше смаян. Самият той бе превъртал милометрите на безброй коли (да не говорим за натъпкването на трансмисиите със стърготини, за да се заглуши предсмъртния им вой и изсипването на кутии овесено брашно в безнадеждно прогнили радиатори, за да се запушат временно дупките им), но никога не бе виждал милометър, който навива обратно от само себе си. Когато каза на Арни, че това е невъзможно, момчето се усмихна някак особено и рече, че е ужасно хитър номер.
Уил си помисли: „Вярно, че е номер и то страхотен!“ Двете билярдни топки лениво се удариха и се изтърколиха в различни посоки.
„Страхотна кола, нали? Поправи я като на магия.“
Уил не вярваше в дядо Коледа и в добрата фея, но бе готов да приеме съществуването на свръхестествени явления, които практичният човек би могъл да използва. Негов приятел, който живееше в Лос Анджелис твърдеше, че видял призрака на жена си преди голямото земетресение през шейсет и седма. Уил му повярва (въпреки че щеше да изпита съмнение, ако приятелят му разказваше историята, за да
