извлече някаква полза). Друг негов приятел, строителен работник, на име Куинт Иънгърман, съзрял отдавна починалия си баща до болничното си легло, след като паднал от четвъртия етаж на строяща се сграда.
Както повечето хора, Уил бе слушал доста подобни истории. Но като здравомислещ човек нито им вярваше, нито се съмняваше в тях, освен ако разказвачът очевидно бе смахнат. Предпочиташе да ги класира в нещо като „открито досие“, защото никой не знаеше откъде идват хората когато се раждат, и къде отиват след смъртта си. Унитарианските проповедници, възкръсналите последователи на Исус, папите и всичките учени на света не биха могли да убедят Уил в противното. Някои хора откачаха на темата „свръхестествено“, но това не означаваше нищо. Уил Дарнъл предпочиташе да класира подобни истории в „откритото досие“, защото досега не се бе сблъсквал с нищо свръхестествено и необяснимо.
Но ето че за пръв път му се случваше.
Ноември: Репертън и симпатичните му приятели смазват колата на Кънингам. Когато я докараха в гаража, тя изглеждаше така, сякаш е попаднала под товарен влак. Дарнъл я поглежда и си казва: „От това вече не става кола!“
В края на месеца Уелч загива на магистралата.
Декември: Появява се Джънкинс, детектив от щатската полиция, започва да си пъха носа навсякъде и да слухти. Идва в гаража и разговаря с Кънингам; после се появява в деня, когато Арни отсъства и подпитва защо момчето лъже за щетите, които Репертън и останалите му приятели (между които покойният и непрежалим Питър „Мучи“ Уелч) са нанесли на плимута. „Защо се обръщате към мен? — пита го Дарнъл, докато се задъхва и кашля, обгърнат от дима на пурата си. — Разговаряйте с момчето, шибаният плимут е негов, не мой. Аз просто държа гаража, където работниците поправят таратайките си, за да нахранят семействата си.“
Джънкинс търпеливо слуша бърборенето му. Известно му е, че Уил Дарнъл се занимава с много други неща, освен с гаража на самообслужване и с автомобилното гробище. Уил знае, че това е известно на полицая и не се страхува.
Ченгето запалва цигара и казва: „Питам вас, защото вече разговарях с момчето и то не пожела да ми каже нищо. По едно време усетих, че е изплашено до смърт, но после се съвзе и млъкна като риба“.
Дарнъл се обажда: „С една дума, подозирате, че той прегазил Уелч?“
Джънкинс го прекъсва: „Не съм казал това. Родителите му твърдят, че е бил вкъщи по време на произшествието и съм сигурен, че не лъжат, за да го прикриват. Но Мучи Уелч е бил сред хората, които смазаха колата му, освен това съм убеден, че Арни омаловажава повредите. Не мога да разбера защо го прави, но това направо ме влудява.“
„Много съжалявам“ — казва Дарнъл, но по гласа му личи, че изобщо не му пука.
Ченгето отново го пита: „Много ли беше повредена колата, мистър Дарнъл? Моля ви да ми кажете.“
А Уил изрича първата и единствена лъжа по време на разпита: „Изобщо не ми направи впечатление.“
Беше му направило впечатление и още как! Знаеше защо Арни лъже и полицаят също би го разбрал, ако истината не бе толкова очевидна, че той съзнателно я отминаваше. Кънингам лъжеше, защото пораженията бяха ужасяващи, много по-страшни, отколкото ченгето можеше да си представи. Онези негодници не само бяха смазали колата, а направо я бяха унищожили. Арни лъжеше, защото никой не го е виждал да работи по колата, след като влекачът я докара в гаража, а сега Кристин бе като нова — дори изглеждаше по-добре от преди.
Кънингам излъга ченгето, защото истината беше невероятна.
— Невероятна — произнесе Дарнъл на глас и изпи останалото в чашата кафе. Хвърли поглед към телефона, посегна към него но отдръпна ръка. Трябваше да се обади, но първо ще подреди мислите си.
Единствено той (с изключение на Кънингам) разбираше колко невероятно бе възстановяването на колата. Джими беше малоумен, а другите клиенти идваха и си отиваха — не бяха от постоянните посетители. Въпреки това мнозина от тях коментираха фантастичната работа на Кънингам. Повечето използваха думата „невероятно“, неколцина изглеждаха разтревожени. Един от тях бе Джони Помбертън, който се занимаваше с търговия на употребявани камиони и в продължение на цяла седмица се опитваше да поправи някаква стара боклукчийска кола. Джони разбираше от автомеханика повече от когото и да е в Либъртивил, дори в цяла Пенсилвания. Той сподели с Уил без всякакви заобикалки, че не може да повярва на очите си като гледа Кристин. Каза още, че му прилича на черна магия и кисело се засмя. Дарнъл се престори, че не го разбира. След няколко секунди старецът поклати глава и си тръгна.
Уил седеше в канцеларията си и се взираше в гаража, който бе необичайно тих както винаги преди Коледа. Каза си (не за пръв път), че повечето хора биха приели като чиста монета всичко, което са видели (каквото и да е то). „Сигурно са прави — каза си шишкото. — Няма свръхестествени и анормални явления; щом нещо се е случило, то не може да се отрече.“
Дочу гласа на Джими Сайкс: „Като на магия“, след това този на Джънкинс: „Убеден съм, че лъже, но не знам защо“.
Отвори чекмеджето на бюрото си, което притисна огромния му търбух и извади бележника си. Разлисти го и откри записано с разкривения му почерк: „Кънингам. Шахматен турнир. «Шератън» — Филаделфия. 11 — 13 декември.“
Позвъни на „Справки“, взе номера на хотела и го набра. Сърцето му се разтупка, докато чакаше от рецепцията да вдигнат слушалката.
Като на магия…
— Ало? Хотел „Шератън“, Филаделфия.
— Здравейте — каза Уил. — Струва ми се, че във вашия хотел се провежда шахматен тур…
— Да, сър, на Северните щати — прекъсна го чиновникът. По гласа му личеше, че е много млад.
— Обаждам се от Либъртивил, Пенсилвания. При вас е отседнал ученик от местната гимназия, участник в турнира — казва се Арни Кънингам. Бих искал да говоря с него, ако е там.
— Един момент, сър. Сега ще проверя.
В слушалката се дочу изщракване.
Уил се облегна назад във въртящия се стол и зачака. Стори му се, че изминаха часове, въпреки че стрелката на секундарника обиколи само веднъж циферблата на стенния часовник. Каза си: „Положително не е в хотела. Ако е там, ще си изям…“
— Ало? — Гласът бе младежки, някак си войнствен и едновременно предпазлив, но безсъмнено принадлежеше на Кънингам. Уил безкрайно се изненада, но беше прекалено опитен, за да се издаде.
— Здрасти, Кънингам. Обажда се Дарнъл.
— Уил, ти ли си?
— Да.
— Какво има? Защо се обаждаш?
— За да разбера как върви турнира, момче.
— Вчера спечелих, а днес завърших наравно. Играх скапано — просто не можах да се съсредоточа. Какво има?
Да, безсъмнено беше гласът на Кънингам. Уил, за когото обаждането без предварително измислено обяснение бе равнозначно да излезе гол на улицата, побърза на каже:
— Имаш ли писалка, момче?
— Да.
— Тогава си запиши: на „Норт Броуд Стрийт“ има магазин за авточасти. Можеш ли да отидеш дотам и да провериш какви гуми предлагат?
— Регенерирани ли?
— Не, нови.
— Добре, ще отида. Утре съм свободен от дванайсет до три следобед.
— Чудесно. Потърси Рой Мъстингера и му кажи, че аз те изпращам.
— Кажи ми името по букви.
Уил му го продиктува, сетне момчето попита:
