видяното.
4. ПРЕЛОМЪТ
Овъглените останки от камарото на Бъди Репертън бяха открити в сряда следобед от един от пазачите на парка. Някаква старица, която живеела със съпруга си в градчето Ъпър Скуонтик, се бе обадила на охраната. Старата дама страдала от артрит и понякога не можела да заспи от болка. Предишната нощ й се сторило, че вижда пламъци откъм южната врата на парка. По кое време? Старицата смяташе, че е било към десет и четвърт, защото гледала филма по телевизията, а той току-що бил започнал.
В четвъртък на първата страница на либъртивилскня „Кистоун“ се появи снимка на изгорялата кола, а заглавието над нея оповестяваше: „Трима загинали при автомобилна катастрофа в парка «Скуонтик хилс»“. Вестникът цитираше думите на щатски полицай, според когото „катастрофата станала в резултат на голямото количество алкохол, поето от водача — завързаната фраза означаваше, че в изгорялата кола били открити повече от половин дузина бутилки от долнопробното вино, смесено с плодов сок, продавано под търговското название «Тексаски шофьор».“
Новината потресе всички ученици от либъртивилската гимназия. Обикновено младежите много трудно приемат неприятния факт, че са смъртни. Смъртта на съучениците им ги разтърси още повече, защото произшествието се бе случило по време, когато всички бяха празнично настроени.
Арни Кънингам беше потиснат и изплашен от смъртта на трите момчета. Отначало бе загинал Мучи, а сега — Бъди, Ричи Трелони и Боби Стантън, глупавият първокурсник, когото Арни изобщо не познаваше. Но какво е правил тъпият „заек“ в компанията на тези хулигани? Нима не е знаел, че влиза в бърлогата на звяра, въоръжен с воден пистолет? Трудно му беше да приеме разпространявания из гимназията слух, че Бъди и приятелчетата му здравата се наквасили още по време на баскетболния мач, качили се в колата и продължили да пият, докато накрая ги постигнала зла участ.
Кой знае защо имаше чувството, че по някакъв начин е причинил смъртта им.
След скарването им Лий бе престанала да му говори. Арни не й се обади, отчасти от гордост, отчасти от срам. Искаше му се тя първо да го потърси, и нещата помежду им да бъдат както… преди.
„Преди какво? — прошепна някакъв вътрешен глас. — Ами преди тя да се задави и за малко да умре в колата ти. Преди да удариш онзи младеж, който спаси живота й.“
Но Лий искаше от него да продаде плимута. А това бе напълно невъзможно, нали? Нима би могъл да го стори, след като му бе струвала толкова време, усилия и… дори сълзи?
Така или иначе бе приключил с Лий и не искаше да мисли за нея. Денят му се стори безкраен, най-сетне се разнесе последният звънец. Той излезе на паркинга, или по-скоро изтича навън и побърза да се качи в Кристин.
Седна зад волана и задиша на пресекулки, докато наблюдаваше как първите снежинки бавно се спускат върху блестящия капак. Порови в джобовете си, извади ключовете и запали колата. Двигателят равномерно забръмча и той потегли; гумите изскърцаха върху отъпкания сняг. Каза си, че рано или късно трябва да постави вериги, но всъщност Кристин като че нямаше нужда от тях. Никога досега не беше карал кола с такава голяма тяга.
Завъртя копчето на радиото и го настрои на WDIL. Шеб Уоли пееше „Моравият човекоядец“. Забавните думи на песента най-сетне го накараха да се усмихне.
Винаги, когато седнеше зад волана на Кристин, животът му се струваше поносим, започваше да забравя проблемите си. Естествено, беше шокиран от новината за смъртта на Репертън, Трелони и на малкия лайнар; навярно бе съвсем естествено да се почувства виновен, тъй като ги ненавиждаше заради онова, което бяха сторили на него и на колата му. Но нали по време на катастрофата той беше във Филаделфия? Нямаше нищо общо с нея. Направо бе невъзможно.
Просто се чувстваше потиснат. Денис все още беше в болницата. Лий се държеше глупаво — сякаш на Кристин й бяха поникнали ръце и беше натикала парчето месо в гърлото й. А днес беше напуснал шахматния клуб.
Може би най-тревожна беше реакцията на председателя на клуба, мистър Слоусън, който дори не се опита да го разубеди. Заеквайки, Арни му заяви, че напоследък няма никакво време и му се налага да се откаже от всякакви развлечения. Мистър Слоусън кимна и отговори: „Добре, Арни. Но ако размислиш, не забравяй, че сме тук, в стая № 30.“ После го изгледа с безцветните си очи, които изглеждаха големи като яйца зад дебелите стъкла на очилата му. На Арни му се стори, че в тях се чете… укор.
Хич не му пука. Важното бе, че учителят дори не се бе опитал да го разубеди. Поне трябваше да опита, защото Арни бе най-добрият шахматист в либъртивилската гимназия и Слоусън го знаеше. Ако го бе помолил, Арни може би щеше да промени решението си. В действителност разполагаше с малко повече време, откакто Кристин беше… беше…
Какво?
… отново ремонтирана. Ако мистър Слоусън бе казал „Хей, Арни, не бързай, дай да помислим, ти действително си ни необходим…“, ако мистър Слоусън беше казал нещо подобно, Арни може би щеше да промени решението си. Но глупавият дъртак бе изрекъл само: „Ако размислиш, ние сме тук, в стая 30“ и бе надрънкал още куп глупости. Шибаният му лайнар — и той беше като всички останали. Не по вина на Арни либъртивилският шахматен клуб не се класира на полуфиналите — самият той беше спечелил четири партии и положително щеше да победи на финала, ако му бяха дали възможност. Виновни бяха онези лайнари Бари Колсън и Майк Хикс, които загубиха и двамата бяха шахматисти толкова, колкото Казабланка беше името на някаква безалкохолна напитка…
Арни извади парче дъвка, махна обвивката й и я смачка на топче, сетне го запрати право в торбата за смет, окачена под пепелника на Кристин. „Право в задника на малката курва“ — промърмори той и се ухили. Усмивката му беше невесела и някак си жестока. Очите му неспокойно се стрелкаха встрани, сякаш очакваше да се сблъска със свят, пълен с откачени шофьори, тъпи пешеходци и общо взето населен с идиоти.
Безцелно кръстосваше с колата из Либъртивил, обзет от мрачните си мисли, които му действаха странно успокояващо. Радиото непрекъснато свиреше, този път отдавна забравени инструментални мелодии: „Бунтовникът“, „Страхотен уикенд“, „Телевизионна звезда“ и „Ръмжене“ на великия Линк Рай. Гърбът го понаболяваше, но поносимо. За миг снегът се усили и го обгърна бяла пелена. Той включи фаровете, но след миг снегът престана, облаците се разсеяха и през тях надникна студеното зимно слънце.
Арни продължи да обикаля.
Внезапно се изтръгна от размислите си — точно когато му бе хрумнало, че Репертън напълно си го е заслужил, и с огромно учудване осъзна, че минава шест, а наоколо е паднал мрак. От лявата му страна проблеснаха зелените звездички върху неоновата реклама над пицарията на Джино. Спря колата и излезе навън. Понечи да прекоси улицата, но си спомни, че е забравил ключовете на таблото.
Отвори вратата и се наведе да ги вземе. Изведнъж го лъхна отвратителната воня, за която говореше
