— Не — отвърна Арни. — Нямам какво да ви кажа.
— Много по-изгодно е за теб да си признаеш…
— Това, което правите в момента, се нарича упражняване на насилие — прекъсна го момчето и леко се усмихна. — Внимавайте, или ще се провалите пред съда.
Полицаят се изчерви и му се сопна:
— Твоя си работа, щом си решил да се инатиш.
Багажникът на крайслера зееше отворен. Бяха извадили гумата, крика и кутиите с резервните части. Един от полицаите се бе пъхнал вътре, отвън стърчаха само краката му в сиво-сини панталони. За миг Арни се опита да се самозалъже, че няма да открият двойното дъно, сетне си каза, че напразно се надява. Искрицата надежда бе проблеснала в ума на детето, което все още се криеше в него и което той искаше да унищожи, защото го правеше чувствителен и му причиняваше страдания. Сигурен бе, че полицаите ще намерят „стоката“ и се молеше това да стане по-бързо, за да приключат с неприятната сцена край пътя. Сякаш някакъв бог дочу молбата му и реши да я изпълни; ченгето, легнало в багажника, победоносно извика:
— Цигари!
— Добре — рече полицаят, който бе прочел заповедта за обиск. — Затвори багажника.
Сетне се обърна към Арни:
— Разбираш ли какви са правата ти?
— Да.
— Искаш ли да направиш самопризнание?
— Не.
— Качи се в колата, синко. Арестуван си…
„Арестуван съм“ — помисли си Арни и това му се стори толкова абсурдно, че едва не избухна в смях. Арестуван е! Вкарват го в полицейския автомобил, хората от отминаващите коли го зяпат…
Изпита чувство на отчаяние и на безнадеждност, сълзи рукнаха от очите му, напълниха гърлото му и го задушиха.
Гърдите му се повдигнаха веднъж, два пъти.
Полицаят, който го бе поканил да влезе в колата докосна рамото му, момчето рязко отблъсна ръката му. Чувстваше, че всичко ще бъде наред, ако успее да се затвори в черупката си, единствено съчувствието го вбесяваше.
— Не ме пипай!
— Както искаш, синко — промълви полицаят и отдръпна ръката си. Отвори задната врата на колата си и му помогна да се качи.
„Дали можеш да плачеш насън?“ — запита се момчето. Разбира се, нима не бе чел за хора, които се събуждат с обляно от сълзи лице. Но независимо дали сънува, или не, той няма да заплаче.
Ще си мисли за Кристин, не за родителите си, за Лий и Уил Дарнъл, нито за Слоусън — за всичките подли лайнари, които го бяха изоставили.
Да, ще си мисли за Кристин.
Затвори очи, закри с ръце измъченото си, изпито лице и се подчини на вътрешния си глас — както винаги мисълта за Кристин го накара да се почувства по-добре. След няколко минути свали ръцете си и се залови да обмисли положението си, докато разсеяно се взираше през прозореца на колата.
Майкъл Кънингам бавно и внимателно остави слушалката на вилката, сякаш всяко непредпазливо движение можеше да я накара да избухне и да обсипе кабинета му с черни, назъбени пластмасови парченца, подобно на шрапнел.
Седна обратна на въртящия се стол зад бюрото си, върху което стояха електрическа пишеща машина, пепелник с полуизтрит надпис на дъното „Университет Хорликс“ и ръкописът на третата му книга — изследване върху броненосците „Монитър“ и „Черимак“. Когато телефонът иззвъня, беше стигнал до средата на страницата. Натисна лостчето за освобождаване на хартията и с безчувствени пръсти измъкна листа, който бе приел формата на валяка. Постави го най-отгоре върху ръкописа, всяка страница от който представляваше джунгла от нанесени с молив поправки.
Навън студеният вятър виеше във водосточните тръби. Облачният, но топъл ден бе отстъпил място на студена и ясна декемврийска нощ, размекнатият сняг отново беше замръзнал… А синът му бе задържан в Олбъни по обвинение в контрабанда: „Не, мистър Кънингам, не е пренасял марихуана, а цигари — двеста стека «Уинстън» без печат за платен данък…“
От долния етаж долиташе бръмченето на шевната машина на Реджина. Той си каза, че сега трябва да стане, да отиде до вратата и да я отвори, да премине коридора, водещ към стълбището, да слезе по него, да влезе в трапезарията, а оттам — в стаичката, пълна със засадени в саксии растения, в която едно време се помещаваше пералнята, а сега беше стая за шев, да застане на прага, докато Реджина го погледне (навярно тя носи очилата с половинки стъкла, които използва при шиене), и да каже: „Реджина, Арни е арестуван от полицията“.
Надигна се от стола си, но последният сякаш усети, че Майкъл не е на себе си, се завъртя и едновременно се изтъркаля назад. Майкъл се вкопчи в ръба на бюрото, за да не падне. Отпусна се обратно на стола, сърцето му биеше до пръсване.
Изведнъж го обзе толкова силно отчаяние и мъка, че изстена и притисна длани към слепоочията си. В главата му отново нахлуха мисли, които го влудяваха като досадни комари. Само преди пет-шест месеца всичко беше наред, а сега синът му бе в затвора… Кога беше започнала промяната? Би ли могъл да й попречи? Всъщност как точно се бе случило това? Кога злото се бе промъкнало в дома им?
— Господи…
Майкъл се вкопчи още по-здраво в бюрото и се вслуша във воя на вятъра. Само преди месец заедно с Арни бяха поставили капаците против буря. Ех, че прекрасен ден бе това! Отначало Арни държеше стълбата и наблюдаваше дали баща му поставя правилно капаците, сетне си размениха местата и той непрекъснато крещеше на сина си да внимава; вятърът си играеше с косата му и навяваше изсъхнали кафяви листа в краката му. Да, действително беше прекрасно. Имаше и други хубави дни, дори след появата на отвратителната кола, която сякаш помрачи живота на сина му като неизлечима болест.
— Господи! — отново повтори той с прегракнал от мъка глас, който го накара да се засрами. Здраво стисна зъби… ако в този миг някой надникнеше в кабинета му навярно щеше да го сметне за побъркан. Изчака, докато напълно се овладя, сетне тежко стана и отиде да съобщи на Реджина за случилото се. Както винаги, тя ще реши какво да правят; както винаги ще вземе инициативата, отнемайки му жалкото успокоение, че е полезен и ще го остави сам с безграничната му мъка и с мисълта, че синът му се е превърнал в непознат човек.
7. ПРИБЛИЖАВАНЕТО НА БУРЯТА
Първата зимна буря връхлетя върху Либрътивил на Бъдни вечер, като премина през северните щати, описвайки широка и предсказуема траектория.
От сутринта слънцето грееше ярко, но водещите радиопрограми въодушевено предричаха страшна буря, и съветваха всички, които не се довършили коледните си покупки, да го сторят до обяд. Приканваха онези, запланували да прекарат празника при роднините си в далечен град да се откажат, ако не могат да стигнат дотам за четири-пет часа.
