струеше от високите прозорчета във вратата, бръмченето на нагревателите…
Струва ми, че с Лий се любихме… Не по нормалния начин, който бе невъзможен, заради подутия ми крак, но все пак много нежно. Смътно си спомням как дишането й се ускори, докато накрая тя почти се задъхваше, как ми шепнеше да внимавам, защото не иска да ме загуби, както е загубила Арни. Струва ми се, че изпитах безкрайно удоволствие, което за миг накара болката да изчезне. Нещо, което всички лекарства на света не биха могли да постигнат. Уви, то продължи само миг. После навярно съм задрямал.
Следващото, което си спомням със сигурност е, че усетих как Лий ме разтърсва и непрекъснато шепне името ми.
— А? Какво?
За момент не разбрах къде се намирам. Изпитвах страхотна болка в подутия си крак, главата ме блъскаше, очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Примигнах към Лий като някакъв голям, глупав бухал.
— Стъмни се — прошепна тя. — Денис, стори ми се, че чух нещо.
Отново примигнах и когато зрението ми се проясни, забелязах, че Лий изглежда измъчена и изплашена. Хвърлих поглед към вратата и установих, че е широко отворена.
— По дяволите, как…
— Аз я отворих — обясни Лий.
— Боже мой! — възкликнах, изправих се на седалката и потръпнах от болката в крака. — Не си постъпила много умно. Ако Кристин беше дошла…
— Но не дойде. Навън започна да се смрачава, снегът заваля по-силно. Слязох, отворих вратата и се върнах при теб. Казах си, че скоро ще се събудиш. Бълнуваше… а аз непрекъснато си повтарях: „Ще чакам, докато напълно се стъмни, просто ще чакам, докато навън се стъмни напълно“. Изведнъж осъзнах, че се самозаблуждавам, защото навън бе тъмно отпреди повече от половин час, а аз си въобразявах, че виждам някаква светлина — навярно така ми се искаше. А сега… Сега ми се стори, че чувам нещо.
Устните й потръпнаха и тя решително ги стисна.
Погледнах часовника си и видях, че е шест и петнайсет. Ако всичко е минало добре, сега родителите и сестра ми са заедно с Майкъл и с родителите на Лий. Втренчих се през предното стъкло на Петюния в тъмния правоъгълник на вратата, откъдето нахлуваше сняг, дочух воя на вятъра. Върху циментовия под вече се бе натрупала тънка снежна покривка.
— Било е само вятърът — казах неспокойно. — Навън бушува буря.
— Възможно е. Но…
Колебливо кимнах. Не ми се искаше Лий да напуска безопасната висока кабина на Петюния, но ако не слезеше сега, никога нямаше да го стори. Няма да я пусна и тя престорено неохотно ще ми се подчини. А когато Кристин се появи и ни види, моментално ще даде на заден ход и ще избяга.
За да изчака по-подходящ момент.
— Добре — прошепнах. — Помни, че трябва да застанеш в нишата, вдясно от вратата. Ако Кристин дойде, възможно е за момент да остане отвън.
„Все едно, че души въздуха като диво животно“ — казах си наум.
— Важното е да не се изплашиш и да стоиш неподвижно. Не й позволявай да те заблуди. Спокойно я изчакваш да влезе, след това натискаш бутона и изчезваш. Ясно ли е?
— Да — прошепна тя. — Денис, смяташ ли, че ще успеем?
— Разбира се, стига тя да дойде.
— И няма да те видя, докато всичко свърши?
— Така излиза.
Лий се наведе, прегърна ме и притисна устни към моите.
— Пази се, Денис. Но гледай да я унищожиш. Това е просто обикновена кола — унищожи я!
— Непременно.
Тя ме погледна право в очите.
— Направи го заради Арни. Освободи го.
Прегърнахме се за последен път, сетне Лий понечи да слезе. Блъсна с коляно чантичката си и тя падна на пода на кабината. Момичето спря, изгледа я и се замисли. Сетне се усмихна, взе чантичката и зарови из нея.
— Денис, спомняш ли си „Смъртта на Артур“?
— Донякъде.
Обикновено сливаха трите ни класа — моят, на Арни и на Лий, за часа по английска литература и едно от първите произведения, което изучавахме през тази година беше книгата на Малори. Но защо точно сега Лий си бе спомнила за нея?
Най-сетне тя откри онова, което търсеше — розово найлоново шалче, каквото носи всяко момиче, когато ръми дъжд — и го завърза на лявата ми ръка, направо върху канадката.
— По дяволите, това пък какво е? — попитах аз и леко се усмихнах.
— Бъди мой рицар — прошепна тя и също се усмихна, но очите й останаха сериозни. — Бъди мой рицар, Денис.
Взех пръчката за миене на пода, която беше открила в тоалетната на Уил и несръчно я вдигнах за поздрав.
— Съгласен съм. Наричай ме сър Мокър парцал.
— Подигравай се, но знай, че не бива.
— Добре. Щом толкова искаш, ще бъда твоят верен и храбър рицар.
Тя се засмя, почувствах, че леко се отпусна.
— Не забравяй за бутона, малката. Натисни го с всичка сила. Нали не искаме вратата да се затвори наполовина? Кристин не трябва да ни се изплъзне, ясно ли е?
— Да — отвърна Лий и слезе от цистерната.
Ако затворя очи, ще я видя каквато беше тогава — в мига, преди да започне ужасът: високо, красиво момиче, с коса с цвета на пресен мед, тесни бедра, дълги крака и поразителни изпъкнали скули, облечена в канадка и избелели джинси, грациозна като балерина. Все още виждам прекрасната гледка и все още я сънувам, защото докато ние залагахме капан на Кристин, тя ни беше хванала в своя. Нима си въобразявахме, че ще надхитрим това старо и безкрайно мъдро чудовище?
Сънищата ми приличат на забавени кадри от филм. Виждам полюшването на бедрата й, чувам потропването на ботушите и върху пропития с машинно масло циментов под, чувам дори шумоленето на хастара на канадката й. Лий върви бавно, с гордо вдигната глава — сега тя е животното, но не хищник. Моето момиче се движи с предпазливата грация на газела, приближаваща на залез слънце мястото за водопой. Това е походката на животно, което надушва опасност. Опитвам се да й изкрещя през стъклото: „Връщай се, веднага се връщай! Беше права, действително си чула нещо. Сега Кристин е навън, сгушена сред снега, с изгасени фарове. Лий, върни се веднага!“
Тя спря, ръцете й се свиха в юмруци, в този миг внезапно проблеснаха фарове, които разкъсваха мрака — все едно, че се отвориха огромни бели очи.
Лий се вцепени, беше напълно безпомощна, стоеше на около метър от вратата. Обърна се към светлината и по лицето й се изписа смаяно, объркано изражение.
Самият аз бях като ударен от гръм и пропуснах да се възползвам от ценните секунди. След миг фаровете ни осветиха, двигателят изрева и Кристин се понесе към нас от отсрещната страна на улицата, където се бе спотайвала с часове — може би още преди да падне мрак. Снегът образуваше върху предното й стъкло прозрачни мрежи, които почти мигновено се разтопяваха от размразителя. Тя се блъсна в тротоара пред входа и вместо да спре, продължи да набира скорост. Мощният й двигател яростно виеше.
— Лий! — изкрещях и с разтреперана ръка посегнах към ключовете на Петюния.
Лий се затича вдясно, към бутона на стената. Натисна го точно, когато Кристин профуча и влезе в гаража. Дочух трополенето на спускащата се тежка врата.
Колата се стрелна към Лий и се блъсна в рамката на вратата, откъдето се откъсна голямо парче дърво и се посипаха тресчици. Част от дясната й броня се изкърти — разнесе се звук, напомнящ безумния смях на пияница. Кристин направи завой, след нея по пода се сипеха искри. Този път няма да пропусне, ще връхлети право върху Лий, която бе хваната в капан в ъгъла. Възможно бе да изтича навън, но вратата се спускаше
