„Кристин изглежда като нова. Бог да ни е на помощ!“ Тя се насочи право към стената между гаража и канцеларията. Включих на заден ход с надеждата, че ще й препреча пътя, но Кристин се стрелна покрай мен. Петюния премина целия гараж и се удари в ръждясалите шкафчета за инструменти в дъното му. Те с трясък се стовариха на пода. Видях как Кристин се блъсна в остъклената стена. Най-страшното бе, че изобщо не намали скоростта.
Случилото се през следващите няколко минути завинаги се е запечатало в паметта ми. Лий забеляза приближаването на Кристин и бързо отскочи назад. Окървавената й коса беше прилепнала към главата й. Момичето се спъна от въртящия се стол на Уил и падна зад бюрото. След по-малко от секунда Кристин връхлетя върху стената. Огромният прозорец, през който Дарнъл следеше какво става в гаража, експлодира и счупените стъкла полетяха в канцеларията като смъртоносни копия. Предницата на Кристин се сплеска от удара, капакът се отвори, сетне отхвръкна и с трясък се стовари на пода. Подобно на металните шкафчета.
Предното стъкло се счупи, тялото на Майкъл Кънингам изхвръкна през назъбения отвор. Краката му се влачеха след него, главата му приличаше на странна футболна топка. Влетя през прозореца на Уил, стовари се върху бюрото като чувал с картофи, после падна на пода. Обувките му щръкнаха иззад стола.
Лий изпищя.
Падането я беше спасило да не бъде нарязана или убита от разхвърчалите се стъкла, но когато се изправи, лицето й беше изкривено от ужас, бе изпаднала в истерия. При падането ръцете на Майкъл бяха обгърнали раменете й — отдалеч изглеждаше, като че тя танцува с труп. Продължаваше да крещи истерично, кръвта по лицето й блестеше под неоновото осветление. Най-сетне успя да се освободи от Майкъл и се втурна към вратата.
— Лий, недей! — изкрещях и отново натиснах съединителя с бърсалката. Дръжката й се счупи и в ръката ми остана парче, дълго петнайсетина сантиметра.
— О, по дяволите!
Кристин се отдалечи на заден ход от счупения прозорец. След себе си оставяше локви вода, антифриз и масло.
Настъпих съединителя с подутия си крак (този път почти не почувствах болка), като придържах коляното с едната си ръка, а с другата стисках лоста за скоростите.
Лий отвори вратата на канцеларията и хукна навън.
Кристин обърна към нея смазаната си, озъбена муцуна.
Натиснах газта и връхлетях върху плимута — в този миг видях почернялото, подуто лице на дете, притиснато към задното стъкло на дяволската кола, излязло направо от ада. Изцъклените му очи сякаш ме молеха да спра.
Блъснах Кристин с всичка сила. Багажникът й зейна като огромна уста. Задницата й поднесе, тя се наклони и премина покрай Лий, която отскочи с разширени от ужас очи. Видях кръвта върху кожата, обточваща качулката й — приличаше на зловещи капчици роса.
Почувствах прилив на сили и си казах, че ще продължа да карам, дори ако се наложи после да ампутират целия ми крак.
Кристин се блъсна в стената и отскочи назад. Натиснах съединителя, включих на задна, изминах няколко метра и превключих на първа. Моторът на Кристин изрева, тя се опита да се промъкне покрай стената. Завъртях волана наляво, отново я ударих и почти я разполових. Вратите изскочиха от пантите. Льобей седеше зад волана. Виждах го черен, ту полуразложен труп, ту здравеняк на средна възраст, с прошарена коса. Взираше се в мен с дяволската си усмивка. С едната си ръка държеше волана, а другата — стиснал в юмрук, заплашително размахваше към мен.
Моторът на Кристин продължаваше да работи.
Отново превключих на заден ход. Имах усещането, че горят левия ми крак с нажежено желязо, болката стигна до лявата ми подмишница… Глупости! Беше навсякъде! Чувствах я
във врата си, в челюстта си, в…
слепоочията ми. Кристин — или онова, което беше останало от нея — се заклатушка покрай стената на гаража, разпръсквайки купищата ръждясали инструменти, изтръгвайки подпорите на полиците, които падаха на лода с плющене, подобно на дяволско ръкопляскане.
Натиснах газта. Петюния изрева, а аз се вкопчих във волана като човек, който се опитва да се задържи върху побеснял мустанг. Врязах се в Кристин, тя отскочи към огромната врата, като шумно се разтърси.
От удара политнах към кормилото и то се вряза в корема ми, сетне задъхано паднах на седалката.
Виждах Лий, свита в далечния ъгъл, пръстите й се впиваха в лицето й и го превръщаха в зловеща маска.
Напук на всичко двигателят на Кристин продължаваше да работи. Тя бавно се повлече към Лий като животно, чиито задни крака са счупени от капан. Смаяно установях, че се регенерира в движение: гумите й постепенно се напомпваха, счупената й антена изщрака и се съедини, металът започна да се сраства.
Изкрещях през сълзи:
— Да не си посмяла да оживееш!
Левият крак вече не ми се подчиняваше. Сграбчих го с две ръце и го притиснах върху съединителя. Причерня ми от болка, стори ми се, че чувам прашенето на счупени кости.
Смених на първа и натиснах газта. В този миг за пръв и последен път чух пискливия глас на Льобей: в него звучеше злоба от това, че са го измамили, но най-вече безумен, неукротим гняв.
— Лайнар! Майната ти, нещастен лайнар! Остави ме на мира!
Искаше ми се да извикам: „А ти защо не остави на мира приятеля ми?“, но от гърлото ми се изтръгна само хриптене.
Забих се право в задницата на Кристин. Резервоарът се проби, а цялото купе се набръчка като акордеон. Проблясна пламъче. Закрих лицето си с ръце, но пламъчето изгасна. Кристин стоеше пред мен като победителка от състезание по разрушаване на коли. Моторът й се задави, изгърмя и затихна.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от басовото ръмжене на Петюния.
Лий се спусна към мен, плачеше и непрекъснато повтаряше името ми. Внезапно осъзнах, че розовото й шалче все още е завързано на ръката ми.
Втренчих се в него и очите ми се замъглиха. Усетих докосването на пръстите й, после ме обгърна мрак… припаднах.
Свестих се едва след петнайсетина минути. Усетих нещо влажно и приятно хладно върху челото си. Лий стоеше на стъпалото на Петюния и бършеше лицето ми с мокър парцал. Хванах го и се опитах да навлажня пресъхналите си устни, но отвратително го отблъснах — вонеше на машинно масло.
— Денис, не се тревожи — промълви тя. — Излязох навън… спрях един снегорин. Навярно съкратих с десет години живота на горкия човек… Кръвта… той каза… линейка… ще извика линейка. Денис, добре ли си?
— Нима изглеждам добре?
— Не. Лий избухна в сълзи.
— Тогава недей… — преглътнах, в гърлото ми сякаш бе заседнала буца пръст. — Не задавай глупави въпроси. И помни, че те обичам.
Тя несръчно ме прегърна.
— Човекът обеща да повика и полицията.
Но аз почти не й обърнах внимание. Очите ми бяха приковани в огромната купчина желязо — да, това беше най-точното определение, защото Кристин вече не прили — чаше на кола. Но защо не беше изгоряла? Съзрях един от тасовете, изтърколил се встрани от нея.
— Преди колко време беше това? — попитах преграк — нало.
— Преди около пет минути. После намерих парцала и го намокрих в онази кофа. Слава Богу, че всичко свърши!
Пинг! Пинг! Пинг!
Вдлъбнатините по таса изчезваха.
Изведнъж той подскочи и се намести на джантата, която се търкулна към колата като огромна
