Ето какво бе оставил Дарнъл след себе си: празен гараж, куп порнографски книги и миризмата на отдавна изпушени пури. Потръпнах и си казах, че ако зависи от мен, бих сринал гаража до основи с булдозер и бих залял с асфалт празното място. Не можех да се отърся от чувството, че това е нещо като лобно място — мястото, където Льобей и Кристин бяха отнели разсъдъка и живота на най-добрия ми приятел.
Лий нервно се огледа и промълви:
— С най-голямо удоволствие ще се махна оттук.
— Не може да бъде. На мен адски ми харесва, дори смятам да се преместя тук.
Стиснах рамото й и я погледнах в очите, сетне прошепнах:
— Дори можем да се оженим…
Тя размаха юмрук:
— Можеш да получиш един по носа!
— Шегата настрана, Лий. Аз също нямам търпение да изляза навън.
После се заех с трудната задача да вкарам докрай цистерната в гаража. Открих, че почти нямам проблеми с натискането на съединителя, само дето пластмасовата пръчка се огъваше — но трябваше да се примиря, освен ако междувременно не намерехме нещо по-подходящо.
Изключих двигателя и се обърнах към Лий:
— Трябва да изгасиш осветлението. Може да привлече вниманието на някой минувач.
Тя покорно отиде да изпълни нарежданията ми, а аз направих широк завой и паркирах Петюния така, че задницата й почти се допираше до прозореца между гаража и канцеларията на Дарнъл. Сега тъпата й муцуна беше насочена право към отворената врата, откъдето бяхме влезли.
Когато Лий изключи осветлението, наоколо отново се възцари полумрак. Слабата светлина, идваща от вратата, не можеше да разсее заплашителните сенки.
Лий извика от канцеларията:
— Студено ми е. Ключовете за отоплението са надписани. Мога ли да го пусна да работи?
— Добре.
След миг дочух жуженето на нагревателите. Отпуснах се на седалката и отново опипах левия си крак. Крачолът ми беше плътно опънат върху бедрото — кучият му син се подуваше. И ме болеше. Господи, колко ме болеше!
Лий се върна и се качи в камиона, сетне се затюхка, колко зле изглеждам. Кой знае защо, внезапно си спомних деня, когато Арни докара Кристин тук, когато онзи грубиян крещеше на приятеля ми да разкара трошката си от алеята пред къщата му, а Арни ми каза, че този чичко е истински Робърт Дедфорд. Господи, как се бяхме смяли тогава! Затворих очи, за да спра напиращите сълзи.
Очакването ни се стори безкрайно, времето сякаш спря. Стана два без петнайсет, два… Навън снегът продължаваше да вали. Лий отиде и натисна копчето за вратата, която шумно се спусна надолу. В гаража стана по-тъмно.
Когато се върна, тя отбеляза:
— Знаеш ли, отстрани има някакво странно приспособление — виждаш ли го? Прилича на електронно устройство за отваряне на вратата на гаража, каквото имахме в Уестън.
Стреснато се изправих на седалката и се втренчих към мястото, което ми посочваше тя.
— О, Боже мой!
— Какво има?
— Ами че това е същото! Арни се хвалеше, че Кристин има приспособление, което автоматично й отваря вратата на гаража. Трябва да го счупиш, Лий. Използвай дръжката на метлата.
Тя отново излезе, застана точно под електронното око и го заудря с дръжката. Приличаше на жена, която се опитва да убие буболечка. Най-сетне усилията й бяха възнаградени — дочу се звук от счупване на пластмаса и стъкло.
Лий бавно закрачи обратно към Петюния, захвърли дръжката и се качи при мен.
— Денис, крайно време е да ми кажеш какво си намислил.
— Не те разбирам.
— Много добре разбираш.
Тя посочи към огромната врата, в горната част на която имаше пет квадратни прозорчета, пропускащи минимална светлина в помещението.
— Намислил си отново да я отвориш, когато се стъмни, нали?
Кимнах. Вратата беше дървена, но беше укрепена с напречни метални ивици, като на старомоден асансьор. Ще пусна Кристин вътре, но щом вратата се затвори, тя никога не ще успее да излезе. Поне така се надявах. Изтръпнах, като си помислих как за малко щяхме да пропуснем електронното устройство.
Точно така: отварям вратата, пускам Кристин вътре и отново спускам вратата. Сетне, с помощта на Петюния, разбивам проклетата кола на пух и прах.
— Разбрах какъв е планът ти — промълви Лий. — Но щом тя влезе в гаража, как ще затвориш вратата? Може би в канцеларията на Дарнъл има бутон, но не можах да го намеря.
— Доколкото знам, няма. Ето защо ти ще стоиш там.
Посочих бутона за ръчно отваряне, разположен отдясно на вратата, под останките от електронното приспособление, и продължих:
— Ще се притиснеш до стената така, че Кристин да не те види. Когато тя влезе в гаража (при положение че изобщо дойде) натискаш бутона и бързо се мушваш под спускащата се врата. Бам — капакът се затваря.
Лий мрачно промълви:
— Да, затваря се, но и ти оставаш вътре. Както казваше безсмъртният Уърдсуърт, това направо смърди.
— Казал го е Колридж, не Уърдсуърд. Няма друг начин, Лий. Ако останеш в гаража след затварянето на вратата, Кристин ще те прегази… Нямаше да ни помогне дори бутон в канцеларията на Дарнъл — нали видя, какво се е случило с къщата му?
Тя упорито стисна устни и настоя:
— Паркирай до изхода. Когато Кристин влезе, ще се подам навън и ще натисна бутона.
— Ако застана там, тя ще ме види. Ще види Петюния и никога няма да влезе.
— Това не ми харесва! — избухна Лий. — Не искам да те оставя сам. Ти ме измами.
В известен смисъл бях направил точно това. Сега едва ли бих постъпил така, но по това време още нямах осемнайсет — няма по-голям шовинист от осемнайсетгодишния младеж. Прегърнах я през раменете. За миг тя се скова, сетне се притисна до мен.
— Няма друг начин, Лий. Ако не беше кракът ми, ако ти можеше да караш камион с обикновени скорости…
Вдигнах рамене.
— Страхувам се за теб, Денис. Искаш ли да ти помогна.
— Но ти ми помагаш! Нима не разбираш, че си изложена на по-голяма опасност от мен — ще бъдеш навън, когато мръсницата влезе, а аз само ще си седя в кабината и ще я разбия на съставните й части.
— Надявам се всичко да върви според плана ти.
Тя отпусна глава на гърдите ми. Докоснах косата й.
Продължавахме да чакаме. Представих си как Арни излиза от гимназията, стиснал учебниците си под мишница. Реджина го чака отвън, в семейното комби и цялата сияе от щастие. Арни студено се усмихва и й разрешава да го прегърне. Арни, ти взе най-доброто решение, нямаш представа какво облекчение изпитвам, колко сме щастливи двамата с баща ти. Да, мамо. Искаш ли да караш, скъпи? Не, мамо, карай ти.
Колата им потегля сред падащия сняг. Реджина е на волана, той седи до нея, стиснал ръце в скута си, по бледото му, сериозно лице няма нито една пъпка.
Кристин стои мълчаливо на паркинга пред либъртивилската гимназия. Стои и чака снегът да се усили. Да падне мрак.
Около три часа Лий отиде в тоалетната, а аз изгълтах без вода още два дарвона. Кракът ми продължаваше да се подува, изпитвах адски болки.
След това изгубих ясна представа за времето — навярно съзнанието ми се замъгли от лекарството. Всичко бе като в сън: сгъстяващият се мрак в гаража, постепенно променящата се към сиво светлина, която
