— Съжалявам, Денис.
— Не се притеснявай.
Отворих моята врата и по задник се плъзнах надолу.
— Внимавай — неспокойно каза тя, докато вървеше редом с мен и ме подкрепяше. — Гледай да не стъпваш на левия крак.
— Добре, майко — отвърнах и леко се усмихнах.
Застанах в профил пред вратата на гаража, за да се наведа на една страна и да не стоварвам цялата си тежест върху болния крак. Наведох се с мъка, левият ми крак стърчеше във въздуха, лявата ми ръка се подпираше на патериците, а с дясната хванах дръжката на вратата — навярно съм приличал на цирков акробат. Задърпах и почувствах как тя леко поддаде, но не се повдигна. Лий беше права: долната й част беше замръзнала — чувах прашенето на чупещ се лед.
— Лий, ела и дръж здраво.
Тя постави двете си ръце върху моите и с общи усилия отново се опитахме да повдигнем вратата. Дочу се по-силно пращене, но ледът отказваше да я „пусне“.
Левият ми крак пулсираше от болка, лицето ми беше обляно в пот. Задъхано изрекох:
— Почти я отворихме, Лий. Започвам да броя — когато стигна до три, дърпай с всичка сила. Ясно ли е?
— Да.
— Едно…, две…, три!
Изведнъж вратата се изтръгна от леда с учудваща, дори абсурдна лекота. Изхвърча нагоре като трансперант, а аз политнах назад, патериците изхвръкнаха от ръката ми. Левият ми крак се огъна и след миг се стоварих върху него. За щастие дълбокият сняг смекчи удара, но все пак имах чувството, че нож се забива в бедрото ми, дори слепоочията ми запулсираха от болка. Стиснах зъби и едва се въздържах да не изкрещя. След секунда Лий коленичи до мен в снега и ме прегърна през раменете.
— Денис? Много ли те заболя?
— Помогни ми да стана.
Когато най-сетне се изправих на крака и пъхнах патериците под мишниците си, двамата с Лий се задъхвахме като уморени бегачи. Левият ми крак бе като жива рана.
— Вече няма да можеш да натискаш съединителя…
— Ще мога. Помогни ми да стигна до камиона, Лий.
— Блед си като платно. Трябва да те заведа на лекар.
— Не!
— Денис…
— Лий, помогни ми!
Запристъпвахме бавно към Петюния — зад себе си оставяхме криволичещи следи в снега. Когато стигнахме до цистерната протегнах ръка, хванах се за кормилото и с огромно усилие се повдигнах, като ударих десния си крак в стъпалото. Накрая се наложи Лий да ме подпре отзад и да ме избута догоре. Най- сетне се озовах зад волана на Петюния, по тялото ми пълзяха ту горещи, ту студени тръпки. Ризата ми беше мокра от пот и от разтопения сняг. До този януарски ден на хиляда деветстотин седемдесет и девета не знаех, че силната болка те кара да се потиш обилно.
Натиснах съединителя с левия си крак — в плътта ми отново се заби нож. Отметнах глава и стиснах зъби, докато болката попремина.
— Денис, отивам да намеря телефон и да повикам лекар.
Лий беше пребледняла и изплашена.
— Навярно при падането отново си счупил крака си.
— Не знам — отвърнах. — Не се обаждай на никого, Лий. Ако не сложим край на това, ще загинат твоите, или моите родители. Льобей няма да спре дотук, защото си е наумил да отмъсти на всички лайнари по света. Ето защо и ние нямаме право да спрем.
— Но ти не можеш да караш! — възкликна тя и вдигна очи към мен.
Видях, че плаче. Докато ми помагаше да се кача в кабината, качулката на канадката й беше паднала, снежинките се сипеха върху тъмнорусата й коса. Наредих й:
— Иди в гаража и намери метла, или някаква дълга пръчка.
— За какво ти е! — възкликна тя и още по-силно се разплака.
— Донеси я и ще ти обясня.
Лий влезе в тъмня гараж и изчезна от погледа ми. Опипах левия си крак и потръпнах от ужас. Ако отново съм го счупил, навярно ще нося частична протеза до края на живота си. Но ако не спрем Кристин, не ни остава да живеем дълго. Каква радостна перспектива!
Лий донесе метла с дълга дръжка и попита:
— Това върши ли работа?
— Да, на първо време, докато влезем вътре. После ще потърсиш нещо по-подходящо.
Отвъртях дръжката (за щастие беше подвижна) и изхвърлих навън долната част на метлата. Стиснах пръчката в лявата си ръка (ето още една патерица) и притиснах съединителя с нея. За миг той се задържа, после отскочи — дръжката за малко не разби зъбите. Прекрасно, Гилдър! Но нямах друг изход.
Извиках на Лий да се качи.
— Денис, сигурен ли си, че ще можеш да караш?
— Абсолютно.
Тя мълчаливо ме изгледа, заобиколи цистерната, качи се в кабината и седна до мен. Затворих вратата, освободих съединителя с помощта на пръчката и включих на първа. Петюния потегли, но в този момент дръжката отново се изплъзна, цистерната заподскача и наполовина влезе в гаража, сетне двигателят се задави и спря.
— Лий, трябва ми нещо с по-широка основа. Тази пръчка непрекъснато се измъква.
— Ще потърся друго.
Огледах се наоколо. „Тръпки ме побиват“ — бе казала Лий и беше права. Единствените останали в гаража коли бяха „ветерани“, толкова „тежко ранени“, че собствениците им не си бяха направили труда да ги приберат. Останалите клетки бяха празни. Погледнах към клетка с номер двайсет и побързах да отместя очи.
Рафтовете също бяха почти празни, с изключение на няколко изтъркани гуми, подредени една върху друга като огромни черни гевреци. Единият подемник беше частично повдигнат и някаква джанта бе затисната под него.
Върху стената имаше схема за регулиране на предници, двете окръжности за фаровете проблясваха като кръвясали очи. Наоколо цареше полумрак. Вдигнах очи към тавана и видях четвъртитите нагреватели, които се гушеха в тъмнината като странни прилепи.
Имах чувството, че се намирам в гробище.
Междувременно Лий успя да отвори канцеларията на Уил. През прозореца я видях да се движи напред- назад. Спомних си, че през същия този прозорец Дарнъл наблюдаваше клиентите си — тези отрудени работници, които трябва да поддържат колите си в изправност, за да… и така нататък. Тя натисна някакъв ключ и неоновите лампи на тавана светнаха — от електрическата компания бяха пропуснали да спрат тока. Казах си, че ще накарам Лий отново да изключи осветлението, за да не привлечем вниманието на някого, но можехме да оставим отоплението да работи.
Лий отвори някаква врата и изчезна от погледа ми. Погледнах часовника си — беше един и половина.
След няколко минути тя отново се появи и дойде при мен. Носеше пръчка за миене на пода, в долния край на която беше прикрепена широка жълта гъба.
— Ще ти свърши ли работа?
— Идеално е. Качвай се, малката. Предстои ни много работа.
Лий се подчини, а аз натиснах съединителя с „новия си уред“ и възкликнах:
— Така е сто пъти по-добре. Къде го намери?
— В тоалетната — отвърна тя с гримаса на отвращение. — Там е направо гадно. Вони на пури, а в ъгъла видях цял куп мухлясали книги, от ония, дето ги продават по будките.
