сервоволан, което правеше задачата ми още по-трудна.
Завих по Уолнът и спрях на паркинга зад „Уестърн Ауто“. Предпазливо слязох от високата кабина, затворих вратата и подпирайки се на патериците, изкуцуках до задния двор на магазина.
Освободих от медальона ключовете на Джими и срещу долар и осемдесет цента получих по два дубликата от всеки. Сложих новите ключове в единия си джоб, а в другия — онези на Джими, отново закачени на медальона.
Излязох през предната врата на „Мейн Стрийт“ и се запътих към закусвалня „Либъртивил“, където имаше телефонни автомати. Забелязах, че небето още повече е притъмняло и е надвиснало над улиците. Помбертън беше прав — отново щеше да вали сняг.
Влязох в закусвалнята, поръчах си кафе и кифла, развалих монети за телефона и отидох в кабината. Несръчно затворих вратата зад себе си и се обадих на Лий. Тя вдигна слушалката още след първото позвъняване.
— Денис! Откъде се обаждаш?
— От закусвалня „Либъртивил“. Сама ли си?
— Да. Татко е на работа, а мама отиде да пазарува. Денис… за малко щях да й разкажа всичко. Представих си как спира пред супермаркета, пресича паркинга и… страхувам се, въпреки твърдението ти, че Кристин няма да предприеме нищо, докато Арни не напусне града. Разбирам, че си прав и все пак… Знаеш какво имам предвид, нали?
— Да — отвърнах и си спомних как вчера вечерта закарах Ели до магазина, въпреки че кракът много ме болеше.
— Денис, невъзможно е да се живее така — направо ще полудея. Нали не си се отказал от плана си?
— Не. Остави бележка на майка си. Пиши, че заминаваш за известно време — нищо повече. Когато не се прибереш за вечеря, родителите ти ще се разтревожат и ще се обадят у нас. Може би ще решат, че сме избягали и тайно сме се оженили.
— Прекрасна идея! — възкликна тя и се разсмя така истерично, че ме побиха тръпки. — Веднага идвам.
— Хей, още нещо. Потърси някакво болкоуспокояващо лекарство, или нещо подобно.
— Мисля, че имаме дарвон. Кракът ли те боли, Денис?
— Малко.
— Колко малко?
— Няма страшно, не се притеснявай.
— Да не лъжеш?
— Не. Ще си почивам, едва когато всичко свърши. Идвай по-бързо.
Лий се появи точно когато поръчвах втора чаша кафе.
Носеше обточена с кожа канадка и избелели джинси, натъпкани в стари ботуши. Видя ми се много сексапилна и привлече погледите на повечето мъже в заведението.
— Изглеждаш чудесно — промълвих и я целунах по слепоочието.
Тя ми подаде шишенце със сиворозови желатинови капсули.
— Но ти не си добре, Денис. Заповядай.
Сервитьорката, жена на средна възраст, с посивели коси, донесе кафето. Част от течността се бе изляла в чинийката. Чашата приличаше на островче сред кафяво езерце.
— Защо не сте на училище? — попита сервитьорката.
— Днес ни пуснаха по-рано — заявих аз. Тя недоверчиво ме изгледа.
— Кафе, ако обичате.
Лий седна и свали ръкавиците си. Сервитьорката презрително изсумтя и се отдалечи, а Лий се приведе към мен и прошепна:
— Ще бъде адски забавно, ако ни спипа отговорникът по дисциплината.
— Права си.
Забелязах, че въпреки поруменялото от студа лице, тя изглежда уморена — под очите й имаше сенки, като че не беше спала предишната нощ.
— Е, какво ще правим?
— Ще унищожим чудовището. Елате да ви покажа колесницата ви, мадам.
— Боже мой! — възкликна Лий и се втренчи в боядисаната в розово Петюния, която се извисяваше като великан на паркинга, а фолксвагенът и шевролетът от двете й страни приличаха на джуджета. — Какво е това?
— Говносмукачка — отвърнах и едва се сдържах да не прихна.
Лий озадачено ме изгледа и избухна в истеричен смях. Помислих си, че това ще й се отрази добре. Докато й разказвах за скандала с Арни, лицето й посърна и се състари силно стиснатите й устни побеляха.
— Петюния изглежда малко абсурдно, но…
— Меко казано! — извика Лий и продължи да се смее.
— … но ще свърши работа.
— Сигурно. И някак си подхожда за…
— И аз си помислих същото.
— Студено ми е, да тръгваме — рече Лий. Покатери се в кабината и сбърчи нос.
— Уф, че отвратително!
— Скоро ще свикнеш и няма да ти прави впечатление. Подадох й патериците, с мъка се изкачих и седнах зад волана. Допреди няколко минути имах чувството, че в ле — вия ми крак се забиват остри нокти, но сега болката беше попреминала от двата дарвона, които изпих в закусвалнята.
— Денис, ще издържиш ли?
— Трябва да издържа — казах аз и решително затворих вратата.
17. КРИСТИН
Наближаваше единайсет и половина, когато напуснахме паркинга зад магазин „Уестърн Ауто“. Първите снежинки вече падаха от притъмнялото небе. Оправихме се към дома на Джими Сайкс. Благодарение на дарвона сега сменях по-лесно скоростите.
Къщата беше тъмна и заключена. Може би мисис Сайкс е на работа, а Джими е отишъл да получи помощта за безработни. Лий изрови от чантата си поизмачкан плик, задраска адреса си и написа отгоре с красивия си, наклонен почерк: „За Джими Сайкс“. Сложи вътре ключовете, затвори го и го пусна в пощенската кутия на външната врата.
Седях в камиона, отпуснал крак от съединителя, за да си почина.
Лий се покатери в кабината и попита:
— А сега какво?
