няма да се подхлъзна. Недалеч съзрях най-необикновеното превозно средство, каквото някога бях виждал. От него лъхаше странна, неприятна миризма.
Някога, много отдавна това е било камион, произвеждан от „Дженерал Мотърс“ — за това подсказваха инициалите ОМ върху сплесканата му муцуна, но сега представляваше странно возило, хибрид от най- различни коли. Не можеше да се отрече, че е огромно: решетката му се извиваше на близо два метра височина, надвисналата над нея кабина напомняше огромен шлем. Отзад, поставена върху четири двойни колела беше издължената, цилиндрична каросерия като цистерна. Само че никога досега не бях виждал боядисана в яркорозово цистерна. По дължината й с готически, високи близо шейсет сантиметра букви бе написано: „Петюния“.
— Шашнат съм — отвърнах. — Всъщност какво представлява тя?
Помбертън пъхна цигара в устата си, драсна клечка кибрит от нокътя на мазолестия си палец и отговори:
— Говносмукачка.
— Какво?
Едрият мъж се ухили и обясни:
— Осемдесет хиляди литра вместимост — нашата Петюния е истинска хала.
— Не ви разбирам.
Още веднъж погледнах камиона и внезапно се досетих каква е функцията му. В цялата ситуация имаше абсурдна, мрачна ирония, която Арни, старият Арни навярно би оценил.
Вчера бях попитал по телефона Помбертън дали има голям, тежък камион — явно това бе най-доброто, с което разполагаше. Четирите му боклукчийски коли обслужваха Либъртивил, а други две — Фили Хил. Джони обясни, че имал и „Грейдър“, но той се повредил точно преди Коледа. Сподели, че му било адски трудно да поддържа камионите си, откакто затворили гаража на Дарнъл.
Петюния действително беше цистерна — с нея изпомпваха септичните ями.
Обърнах се към Помбертън:
— Колко смятате, че тежи?
Той стъпка цигарата си на земята и попита:
— Празна, или пълна с лайна?
Преглътнах.
— Сега как е?
Джони Помбертън отхвърли назад главата си и се разсмя.
— Божичко, да не смяташ, че ще ти пробутам пълна с лайна цистерна? Петюния е чиста като бебе — саморъчно я измих с маркуч. Е, все още понамирисва, нали?
Миришеше и още как!
— Можеше и да е по-лошо — промълвих аз. Помбертън продължи:
— Родословното дърво на старата Петюния не ми е известно, но според сегашната си регистрация тя е девет тона БТ.
— Какво БТ?
— Брутно тегло. По магистралата е забранено да се карат превозни средства, по-тежки от десет тона. Предполагам, че без товар Петюния тежи към четири-пет тона. Има пет скорости, с двускоростен диференциал.
Той недоверчиво изгледа патериците ми и запали нова цигара.
— Е, ще се справиш ли?
— Разбира се — възкликнах с престорен оптимизъм. — Стига съединителят да не е много стегнат.
А на ум си казах, че още по-важно е, докога ще издържи кракът ми.
— Твоя си работа — не ти се бъркам. — Той лукаво ме изгледа. — Ако платиш в брой, ще ти направя десет процента отстъпка от цената — досещаш се, че не отчитам тези плащания в данъчната служба.
Отворих портфейла си и приготвих три двайсетачки и още толкова десетачки.
— Колко казахте, че е таксата за един ден?
— Примерно деветдесет долара.
Безмълвно му подадох парите — бях се приготвил да платя сто и двайсет.
— Какво ще правиш с колата си?
Господи, напълно я бях забравил!
— Имате ли нещо против да я оставя тук? Само за днес.
— Дадено. Може и за цяла седмица. Само че я сложи в задния двор и остави ключовете, за да я преместя, ако се наложи.
Закарах дастъра в задния двор, където от снега стърчаха различни автомобилни части, подобно на заровени в пясъка кости. Обратният път до Петюния ми отне цели десет минути. Щях да се движа по-бързо, ако стъпвах на левия си крак, но не смеех — пазех го за съединителя.
Приближих се до цистерната и сърцето ми се сви от страх. Не се съмнявах, че тя ще спре Кристин, при условие, че успея да я подкарам и че Льобей приеме предизвикателството ми. Никога досега не се бях качвал на такова чудовище, въпреки че през лятото Брад няколко пъти ми разреши да покарам булдозера в края на работния ден.
Помбертън стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на работните си панталони и внимателно ме наблюдаваше. Пристъпих към камиона, хванах дръжката на вратата и се подхлъзнах. Той понечи да ми помогне.
— Ще се справя и сам.
— Дадено, момче.
Отново наместих патериците под мишниците си и запъхтяно отворих вратата. Хванах се с лявата ръка за дръжката от вътрешната й страна и, стъпил само на десния си крак, като щъркел, хвърлих патериците в кабината и ги последвах.
Забелязах, че ключовете са на таблото. Дръпнах вратата, леко натиснах съединителя — слава Богу, засега нямах силни болки — и завъртях ключа. Петюния изрева като разярен звяр.
Помбертън се приближи и извика:
— Малко е шумна, нали?
— Да — изкрещях в отговор.
— Сетих се за нещо, момче. Съмнявам се, че имаш категория „И“.
Буквата „И“ на шофьорската книжка означаваше, че си изкарал допълнителен изпит за управление на тежкотоварни камиони. А пък аз (за огромен ужас на майка ми) имах само разрешително за каране на мотоциклет.
Ухилих му се от високата кабина.
— Не се сетихте да проверите, защото изглеждам адски благонадежден, нали?
Той също се усмихна.
— Прав си.
Леко форсирах двигателя — от ауспуха се разнесоха два последователни гърмежа, като че някой стреляше с минохвъргачка.
Помбертън продължи:
— Имаш ли нещо против да ми обясниш за какво ти е камиона? Е, може да не ми отговаряш — знам, че не е моя работа.
— Ще го използвам за това, за което е предназначен.
— Какво?
— Ще изчистя едни лайна.
Докато се спусках по хълма, доста се изплаших — дори без товар, камионът беше много тежък. От високата кабина виждах покривите на другите коли. Когато минах през центъра на Либъртивил, се почувствах като кит в езеро със златни рибки, най-вече заради крещящорозовия цвят на цистерната, при вида на която минувачите се усмихваха. Започнах да усещам болки в левия крак, но нямах време да мисля за него, защото цялото ми внимание беше съсредоточено в шофирането на огромния камион сред натовареното движение — налагаше се да спирам почти на всеки светофар. Петюния не беше със
