— Когато?
— Когато Кристин… Когато тя… излиза, той я шофира. Само тогава…
Арни наведе глава и я завъртя, като че беше поставена на сачмени лагери. Косата му провисна надолу, от устата му потече слюнка и покапа върху обувките му. Внезапно той пронизително закрещя и заудря с юмруци по микробуса.
— Махай се! Махай се! Махаи-и-и-й се!
После в продължение на няколко секунди настъпи тишина. Само тялото му се разтърсваше, като че под дрехите му пълзяха стотици змии. Продължаваше бавно да върти главата си.
Помислих си, че ще победи и ще прогони стария мръсник. Но когато отново вдигна глава, пред мен пак стоеше Льобей.
— Ще се случи точно онова, което приятелят ти предрече — злобно заяви той. — Престани да се занимаваш с мен, момче. Може би ще се смиля и няма да те прегазя.
— Ела довечера в гаража на Дарнъл — извиках с прегракнал глас — гърлото ми беше пресъхнало. — Ще заложим любимите си момичета. Ще доведа Лий, а ти вземи Кристин.
— Аз ще избера времето и мястото — процеди той и се ухили.
Разтегнатите му в усмивка устни разкриха белите, здрави зъби на Арни, които едва след много години ще бъдат заменени от протези.
— Няма да знаеш кога и къде ще се срещнем. Ще разбереш, когато… му дойде времето.
— Все пак си помисли — престорено равнодушно промълвих аз. — Ако не дойдеш довечера в гаража, ние с Лий ще разкажем всичко в полицията.
Той презрително се изсмя.
— И какво ще постигнете? Най-много да ви изпратят в лудницата.
— Прав си, отначало няма да ни повярват. Но знай, че вече не вкарват в лудницата хора, които говорят за духове и за демони. Живеем във века на НЛО, на „Заклинателят“13 и на онази странна къща в Амитивил. Днес много хора вярват в свръхестественото.
Льобей продължи да се усмихва, но разбрах, че се колебае. За пръв път в очите му проблесна страх.
— Освен това, едва ли осъзнаваш колко много хора мислят, че има нещо нередно около Кристин.
Усмивката му помръкна — разбрах, че му е ясно и че го тревожи. Но навярно убиецът се пристрастява, може би след известно време вече не може да спре и тогава престава да брои жертвите си…
— Какъвто и странен, гаден живот да ти остава, ти се зависим от колата — продължих аз. — Знаел си го от самото начало, затова си запланувал да използваш Арни. Всъщност думата „запланувал“ не е точна, защото не си обмислил нищо предварително, а си се подчинил на интуицията си.
Той изръмжа и понечи да се отдалечи. — Извиках подире му:
— Помисли си добре какво ще правиш. Бащата на Арни подозира нещо, моят — също. Струва ми се, че полицаите ще обърнат внимание на човека, който им каже кой е убиецът на колегата им Джънкинс. Всички улики водят към Кристин, Кристин и единствено към Кристин. Знай, че рано или късно тя ще попадне в пресата в автомобилното гробище.
Льобей се беше обърнал, очите му блестяха от омраза и страх.
— Ще продължим да бием тревога и навярно мнозина ще ни се присмеят. Но не забравяй, че пазя двете парчета гипс с подписите на Арни върху тях. Само че единият не е негов, а твой. Ще ги занеса в полицията и няма да мирясам, докато графолог потвърди предположението ми. Тогава ще започнат да следят Арни, както и Кристин. Досещаш ли се какво ще се случи?
— Синко, хич не ми пука.
Но по очите му личеше, че се страхува. Продължих със спокоен глас:
— Да, непременно ще се случи. Хората не разсъждават рационално. Връщаме се, когато черна котка ни пресече пътя, не минаваме под разтворена стълба, вярваме в задгробния живот. Рано или късно, навярно много скоро, ако с Лий продължаваме да бием тревога, ще тикнат колата ти заедно с теб в пресата и ще я превърнат в консервена кутия. Готов съм да се обзаложа.
— Има да чакаш! — присмя се той.
— Запомни! Довечера ще бъда в гаража на Дарнъл. Щом си толкова кадърен, ще успееш да очистиш и двама ни с Лий. Естествено, това няма да те спаси, но ще ти даде време да избягаш. Все ми се струва, че не ще си толкова способен, приятелю. Прекалено дълго те оставихме да си разиграваш коня. Този път завинаги ще се отървем от теб.
Изкуцуках обратно до колата си и се качих в нея. Стараех се да се движа по-тромаво, за да създам у него впечатление, че съм безпомощен без патериците. Разбрах, че споменаването на двата различни подписа здравата го е изплашило, но реших да не преигравам. Преди да си тръгна ще нанеса решаващия удар, който положително ще го изкара от равновесие.
Хванах с две ръце левия си крак, наместих го в колата, дръпнах вратата и свалих стъклото. Изгледах Льобей право в очите и се ухилих.
— Лий е страхотна в леглото. Много жалко, че никога няма да го разбереш.
Той изрева като звяр и се затича към мен. Вдигнах стъклото и натиснах бутончето за заключване на вратата. Без да бързам запалих мотора, докато Льобей блъскаше с юмруци по стъклото. От озъбеното му лице ме побиха тръпки. Това вече не бе лицето на Арни. Приятелят ми беше изчезнал. Изпитвах безкрайна мъка, но продължавах да се усмихвам иронично. Бавно вдигнах ръка и му показах среден пръст през стъклото.
— Майната ти, Льобей! — извиках и рязко потеглих, като го оставих да стои на паркинга, разтърсван от безумната ярост, за която говореше брат му. Вярвах, че именно тя ще го накара довечера да дойде в гаража на Дарнъл.
Дано да не се лъжех.
16. ПЕТЮНИЯ
Изминах няколко пресечки, когато ми се наложи да спра — целият треперех и се задъхвах. Пуснах докрай парното, но и това не ми помогна. Обгърнах с ръце раменете си с надеждата да се сгрея. Имах чувството, че вместо кръв във вените ми тече ледена вода. Пред очите ми непрекъснато беше страшното, зловещо лице на Льобей. Арни бе казал: „Той е винаги в мен, винаги, освен когато…“ Какво? Когато шофира Кристин. Дори за Льобей е невъзможно да бъде на две места едновременно.
Най-сетне се поуспокоих и отново подкарах колата. Не съзнавах, че съм плакал, докато не надникнах в огледалцето и не видях мокрото си от сълзи лице.
Беше десет и петнайсет, когато спрях пред „автопарка“ на Джони Помбертън. Последният се оказа висок, широкоплещест мъж. Носеше зелени гумени ботуши и дебело яке на червени и черни карета. Върху плешивата си глава бе нахлупил стара шапка с омазнена козирка. Той вдигна очи към небето и промърмори:
— По радиото казват, че пак ще вали. Не бях сигурен дали ще дойдеш, момче, но за всеки случай ти я приготвих. Ето, погледни я — как ти се струва?
Измъкнах се от дастъра с помощта на патериците.
Солта, с която бе посипан паркингът неприятно скърцаше под гумените им накрайници, но поне знаех, че
