Някакво предателско гласче ми прошепна: „Стой приведен и той дори няма да те забележи. Ще те отмине както всички останали“.
Не го послушах. Отворих вратата, измъкнах се с помощта на патериците и застанах върху утъпкания сняг.
Чувствах се като Фред Макмъри в онзи стар филм „Двойна застраховка“.
В гимназията удари първият звънец. Звукът бе приглушен от разстоянието: Арни закъсняваше, което никога не се бе случвало в миналото. Майка му обичаше да казва, че е „отвратително точен“. Може би Льобей е бил от хората, които редовно закъсняват…
Свел глава, той се отправи към училището, като се провираше между колите. Заобиколи някакъв автобус, за миг изчезна от погледа ми, после отново се появи. Вдигна поглед и ме видя.
Очите му се разшириха от изненада и той машинално понечи да изтича обратно към Кристин.
— Май си доста безпомощен, когато не си зад волана й? — присмехулно попитах аз.
Арни презрително ме изгледа и стисна устни, сякаш бе изял нещо вмирисано.
— Какво прави твоята путка, Денис?
Спомних си думите на Джордж Льобей, че брат му обичал да дразни хората и безпогрешно улучвал най-слабото им място.
Несигурно пристъпих към него, като се подпирах на патериците. Той не помръдна от мястото си, наблюдаваше ме и злобно се хилеше. Извиках:
— Сигурно ти е харесало, когато Репертън те наричаше „путколики“, та и до днес не можеш да забравиш тази дума.
Стори ми се, че нещо в очите му трепан, но той продължи да се усмихва и да ме фиксира с ледените си очи. Усетих, че се разтрепервам. Стана ми студено. Не бях сложил ръкавиците си и пръстите ми започнаха да се вкочанясват.
— Спомни си, че в прогимназията Томи Декинджър ти викаше „Уста с дъх на пръдня“.
Постепенно гласът ми се извиси, в него прозвучаха истерични нотки. Нямах намерение да се карам с Арни, но изведнъж се вбесих.
— Е, хубаво ли ти беше? А спомняш ли си как Лад Смайт те събори на улицата, а аз смъкнах шапката и му я натиках в гащите? Нима забрави годините, които прекарахме заедно, Арни? Льобей се появи наскоро, а аз съм бил до теб през целия ти живот.
Отново забелязах странния проблясък в очите му. Този път усмивката му помръкна, той се обърна и затърси с поглед Кристин, както се търси любим човек сред тълпата на перона, или на автогарата, както наркоманът жадно. се взира в своя „снабдител“.
Иронично подхвърлих:
— Не можеш без нея, а? Човече, здравата си хлътнал по шибаната кола.
— Не разбирам за какво говориш — дрезгаво изрече той. — Открадна момичето ми и това е факта — нищо не може да го промени. Мамил си ме зад гърба ми — и ти си лайнар като всички останали!
Впери поглед в мен, в широко отворените му очи се четеше мъка, но същевременно проблясваше гняв.
— Доверих ти се, а ти се оказа по-лош от Репертън и другите!
Пристъпи към мен и отчаяно изкрещя:
— Отне ми я, лайнар такъв!
Тръгнах към него, патерицата ми се подхлъзна върху утъпкания сняг. Приличахме на двама борци, които се проучват, преди да се се вкопчат един в друг.
— Не бих искал да открадна нещо, което не е твое — промълвих аз.
— Какво?
— Спомняш ли си нощта, когато Лий се задави в колата ти? Когато Кристин се опита да я убие? Спомняш ли си как й заяви, че нямаш нужда от нея, кака я прогони?
— Не е вярно! Това е гнусна лъжа!
— Питам се с кого от двама ви разговарям в момента?
— Няма значение.
Широко отворените му очи изглеждаха огромни зад очилата.
— Няма значение с кого разговаряш. Това е лъжа и при това подла! Пък и какво ли друго можех да очаквам от онази мръсница Лий?
Направих още една крачка към него и забелязах, че по бледото му лице са избили червени петна.
— Дори подписът ти вече не е същият, Арни.
— Млъкни, Денис!
— Баща ти се оплака, че все едно живее с непознат.
— Денис, предупреждавам те…
— Не си прави труда да ме предупреждаваш — смело заявих аз. — Знам какво ще се случи, Лий същото знае. Ще ни постигне съдбата на Бъди Репертън, на Уил Дарнъл и на всички останали. Защото Арни вече го няма. Хей, Льобей, къде си? Покажи се! Няма да се изплаша — виждал съм те и преди: на Нова година, вчера, пред закусвалнята… Знам, че си там, престани да се лигавиш и се покажи.
И той се подчини — надникна през лицето на Арни. Това ми се стори много по-страшно от всякакви черепи и скелети, с които са пълни комиксите на ужасите. Лицето на приятеля ми се промени. Устните му се извиха в презрителна усмивка. Видях младия Роли Льобей, чието единствено желание е да притежава нова кола — всичко друго ще дойде от само себе си. Брат му Джордж бе казал: „Не си го спомням много добре, но едно се е запечатало в паметта ми — неукротимият му гняв.“
Льобей тръгна към мен. Очите му бяха помътнели и диви, презрението беше като клеймо върху лицето му.
В този миг си спомних за белега на Джордж Льобей, който се простираше от лакътя до китката на ръката му. „Роли ме блъсна, после се върна и ме запрати върху оградата.“ Чух четиринайсетгодишният Роли да крещи: „Отсега нататък не ми се изпречвай на пътя, проклет сополанко, чуваш ли?“
Ужасено си помислих, че към мен се приближава Роланд Льобей, а той не бе човек, който обича да губи. Нещо повече — загубата го вбесяваше. Изкрещях:
— Изгони го, Арни! Прекалено дълго му позволи да прави, каквото си иска. Прогони го, убий го, не му позволявай да възкръсне…
Той замахна с крак и ритна дясната ми патерица. Опитах се да запазя равновесие, олюлях се, почти успях да се задържа на краката си. В този момент той ритна другата патерица. Проснах се върху утъпкания сняг. Чудовището пристъпи крачка напред, наведе се над мен и злобно изрече:
— Отдавна си го просиш. Сега ще го получиш!
— Добре, убий ме! — задъхано изкрещях. — Но си спомни за детството ни, за мравешките ферми. Чуваш ли ме, Арни? Този мръсник никога през живота си не е имал мравешка ферма. Никога не е имал приятел!
Лицето му се промени, размъти се. Струва ми се, че това е най-точното определение. Видях образа на Льобей — явно беше вбесен, защото му се налагаше да потуши някакъв вътрешен бунт. После отново се появи лицето на Арни — изпито, измъчено, смутено, но най-вече — безкрайно нещастно. То отново се смени с това на Льобей, който понечи да ме ритне, докато лежах на снега, опитвах се да сграбча патериците си и се чувствах безпомощен, безполезен и глупав. Сетне пак видях Арни, приятелят ми Арни. Той разсеяно приглади назад косата си с познатия ми до болка жест и промълви:
— О, Денис… съжалявам, толкова ми е мъчно.
— Прекалено късно е, човече.
Докопах едната патерица, после другата. Полека-лека се изправих, като на два пъти се подхлъзнах, преди да наместя патериците под мишниците си. Премръзналите пръсти отказваха да ми се подчиняват. Арни не благоволи да ми се притече на помощ. Облягаше се на микробуса. В изцъклените му очи се четеше страх.
— Не мога да се съпротивлявам — прошепна той. — Понякога ми се струва, че вече не съществувам. Помогни ми, Денис, помогни ми!
— Льобей там ли е?
— Винаги е в мен — изстена приятеля ми. — Освен когато…
