— Нещо ми подсказва, че става дума за проклетата му кола.
Питах се дали само подозира, или знае нещо. Навярно вместо да замъгли съзнанието му, алкохолът изостряше сетивата му и го караше да се съмнява в Кристин. И до днес не съм сигурен какво е знаел. Струва ми се, че с изключение на Дарнъл, единствено той се досещаше за истината.
— Да.
— Знаех си — тъжно изрече той. — Знаех си. Какво става, Денис?
— Не мога да ти кажа нищо повече. Нали ще ми се обадиш, ако Арни реши да замине утре, или в други ден?
— Непременно.
— Благодаря.
Внезапно Майкъл промълви:
— Денис, мислиш ли, че синът ни ще се върне при нас? Казах си, че този плах, измъчен човек, заслужава да чуе истината.
— Не знам — отвърнах и прехапах долната си устна, за да не се разплача. — Струва ми се, че… нещата са отишли прекалено далеч.
— Но каква е причината? — изстена Майкъл. — Наркотици?
— Обещавам да ти кажа, когато му дойде времето. Извинявай, сега е невъзможно.
Разговорът с Джони Помбертън се оказа много по-лесен и изобщо не ме затрудни.
Той беше жизнен, бъбрив човек и страховете ми, че откаже да разговаря делово с хлапак като мен, се оказаха неснователни. Имах чувството, че би сключил сделка дори с дявола, който току-що е излязъл от пъкъла и все още вони на сяра, стига предложението да му се стори изгодно.
Непрекъснато повтаряше една и съща дума — „дадено“. Още не си обяснил какво искаш, а Джони Помбертън вече се съгласява с теб — това малко ме изнервяше. Бях съчинил правдоподобна история, но той дори не й обърна внимание, а назова цената, която се оказа доста приемлива.
— Предложението ви ме устройва — заявих аз.
— Дадено. Кога ще дойдеш?
— Какво ще кажете за девет и поло…
— Дадено. До утре.
— Още един въпрос, мистър Помбертън.
— Дадено. И ми викай Джони.
— Джони, питам се дали онова, което искам е снабдено с автоматични скорости?
Той избухна в смях. Кикотеше се толкова гръмко, че отдръпнах слушалката от ухото си. Смехът му сам по себе си беше достатъчно красноречив отговор.
— Ама че си шегаджия! За какво са ти притрябвали автоматични скорости? Не можеш да управляваш с обикновени?
— Мога, нали на такава кола съм се учил да карам.
— Значи няма никакви проблеми, нали?
— Надявам се — отвърнах и се запитах как ще натискам съединителя с левия си крак. Тази вечер се бях движил повече и изпитвах адски болки. Надявах се Арни да изчака няколко дни преди да напусне града, но знаех, че надеждите ми са напразни. Сигурен бях, че ще замине утре, най-късно в други ден. Кракът ми трябва да издържи.
— Лека нощ, мистър Помбертън. Ще се видим утре.
— Дадено. Благодаря, че ми се обади, момче. Имам за теб истинска красавица, положително ще ти хареса. Ама ако не ми викаш Джони, ще вдигна двойно цената.
— Дадено — промълвих и затворих телефона. Смехът на Джони дълго ехтя в ушите ми.
„Истинска красавица, положително ще ти хареса.“ Ето че отново се говореше за кола като за жена. Това започваше да ми омръзва и… да ме плаши.
Дойде ред и на последното обаждане. В телефонния указател имаше четирима абонати с името Сайкс. При втория опит попаднах на този, който ми трябваше — самият Джими вдигна слушалката. Казах, че съм приятел на Арни Кънингам и младежът направо се разтопи от любезност. Знаех, че го харесва, защото Арни никога не го дразнеше и не го тормозеше както правеше Бъди Репертън. Попита ме как е той, а аз най- безсрамно излъгах, че е много добре.
— Божичко, радвам се! — възкликна Джими. — Бая се поизпече на бавен огън, а? Знаех си аз, че тези бомбички и цигари няма да доведат до нищо добро…
— Всъщност аз ти се обаждам заради него. Спомняш ли си деня, когато арестуваха Уил и запечатаха гаража?
— Разбира се. — Джими въздъхна. — А сега горкият Уил е мъртъв, а аз съм безработен. Мама настоява да изкарам професионално училище, но съм сигурен, че няма да се справя с уроците. Мисля да се хвана като разсилен. Чичо ми Фред е разсилен в колежа и ми съобщи, че имало свободно място, защото колегата му напуснал и…
Побързах да го прекъсна:
— Арни ми каза, че когато запечатали гаража, там останал цял комплект гаечни ключове. Пъхнал ги на горната полица, зад натрупаните гуми, за да не му ги вземе някой.
— Дали още са там? — попита Джими.
— Сигурно.
— Ама че номер, а?
— Само ти можеш да оцениш какво означава загубата им. Такъв комплект струва стотина долара.
— Леле мале! Обзалагам се, че вече не са там. Някое от ченгетата положително ги е прибрало.
— Арни предполага, че не са ги намерили. Но се страхува да отиде в гаража заради неприятностите с полицията.
Това беше чиста лъжа, но бях сигурен, че Джими ще се хване и надеждите ми се оправдаха. Въпреки това се почувствах като мерзавец, задето мамех един слабоумен младеж.
— По дяволите! Ще отида да ги потърся. Тъй вярно, сър. Това ще е първата ми работа утре сутринта. Все още имам ключове от гаража.
Въздъхнах с облекчение. Бях съчинил историята с изгубените гаечни ключове, за да се добера до ключовете от гаража.
— Работата е там, Джими, че сам трябва да ги потърся — искам да изненадам Арни. Освен това само аз знам къде ги е оставил. Можеш да тършуваш цял ден и да не ги откриеш.
— Прав сте. Уил все ми се караше. Казваше, че не бих открил собствения си задник, дори да го търся с две ръце и с фенерче.
— О, сигурно се е шегувал. Е, ще ми позволиш ли да потърся инструментите?
— Ами… добре.
— Утре ще мина покрай вас и ще взема ключовете от гаража. Ще ти ги върна веднага, щом открия комплекта.
— Ами… не знам. Уил казваше да не давам ключовете на никого…
— Да, бил е прав, но сега гаражът е празен, с изключение на купища боклуци. Скоро съветът ще го обяви за продан и ако тогава взема инструментите, това ще е равнозначно на кражба.
— Така ли? Е, предполагам, че никой няма да разбере, че съм ви ги дал, щом веднага ще ми ги върнете.
Сетне каза нещо, което ме трогна до сълзи:
— Те са единствения ми спомен от Уил.
— Обещавам да ти ги върна.
— Е, готов съм на всичко, щом е за Арни…
Преди да си легна, използвах телефона на долния етаж и проведох последния разговор за деня. Слушалката вдигна на Лий и сънливо промърмори нещо.
— Лий, събуди се. Всичко ще свърши скоро — ще ми помогнеш ли?
— Разбира се. Какво си намислил, Денис?
Подробно й обясних плана си, като смятах, че ще го разкритикува. Но когато свърших, тя само попита:
