Тя ме загледа и безмълвно прехапа долната си уста.
След това ми хрумна да взривим колата с динамит. Лий обмисли идеята и неуверено поклати глава. Опитах се да я убедя — всичко е толкова просто, стига да се снабдим с динамит. От време на време ходех на гости на Брад Джефрис, шефа на пътностроителната бригада, в която двамата с Арни работехме през лятото. Знаех, че в склада му има достатъчно динамит, за да вдигне във въздуха цял стадион. Смятах, че ще успея незабелязано да взема ключовете от склада. Обикновено Брад здравата се наквасваше, докато гледаше „Пингвините“ по телевизията. Ще му измъкна ключа през третата третина на мача и ще му го върна някой друг ден, когато отново сме пред телевизора. Шансовете да му потрябват експлозиви посред зима и да забележи липсата на ключовете, бяха минимални. Щях да извърша измама, още едно предателство, но така щеше да се сложи край на всичко.
— Няма да стане — каза Лий.
— Защо? Динамитът е най-подходящ.
— Защото сега Арни паркира колата пред дома си. Нима искаш метални отломъци да се разхвърчат из улицата, или счупено стъкло да се забие в главата на някое дете?
Потръпнах — не бях помислил за това, но думите й ме накараха съвсем ясно да си представя ужасната гледка. Това ме подсети за още една пропусната подробност. Запалваш експлозива от цигарата си и го запращаш към обекта, набелязан за унищожение. Изглежда много лесно в телевизионните уестърни, но в истинския живот е съвсем различно. Има детонатор, допирни точки и какво ли още не. Все пак идеята толкова ми харесваше, че не исках да се откажа от нея.
— Ами ако го направим през нощта?
— Пак ще е доста рисковано. Ти също го съзнаваш — изписано е по лицето ти.
Настъпи продължително мълчание.
— Какво ще кажеш да я тикнем в пресата в двора на Дарнъл? — най-сетне попита Лий.
— Отново се изправяме пред проблема кой да я закара до там. Ти, аз, или Арни?
Спогледахме се безпомощно, сетне промълвих:
— Какво се случи днес?
— Молеше ме да излезем заедно довечера — този път искаше да играем боулинг.
Досега Арни й бе предлагал да отидат на кино, на ресторант, да гледат телевизия у семейство Кънингам, да учат заедно. Кристин неизменно щеше да бъде с тях като транспортно средство. Лий продължи:
— Чувствам, че започва да се ядосва, при това почти изчерпах правдоподобните оправдания. В най- скоро време трябва да предприемем нещо.
Мълчаливо кимнах, питах се какво да правим. Най-страшното бе, че все още не бяхме открили безопасен метод за унищожаване на Кристин. Другата пречка бе болният ми крак. Днес, въпреки изричното нареждане на лекаря да се движа само с патерици, се осмелих да се отпусна с цялата си тежест върху него — болката надмина очакванията ми.
Досега се самозалъгвахме и измисляхме оправдания за бездействието си, но всъщност причината беше в самите нас. В този ден с Лий най-сетне осъзнахме, че се обичаме. И въпреки че навярно ще ви се стори гадно, трябва да споделя още нещо (когато започнах да пиша тази история обещах пред себе си, че ще се откажа, ако се хвана в лъжа, или че не мога да пресъздам събитията напълно правдоподобно). Опасността придаваше особено очарование на чувствата ни. Арни беше най-добрият ми приятел, но изпитвах странно, подличко удоволствие при мисълта, че с Лий се срещаме зад гърба му. Усещах го всеки път, когато я прегръщах и докосвах твърдите й, закръглени гърди. Може би се питате какво толкова интересно има в тази игра на криеница? Един Бог знае! Важното беше, че за пръв път в живота си бях влюбен. Бях се увличал по много момичета, но сега здравата бях хлътнал. Това бе прекрасно, Лий беше прекрасна… И все пак мисълта, че изменям на най-добрия си приятел не ми даваше покой. Чувството за вина беше като змия, свила се в сърцето ми, но същевременно ми действаше като предизвикателство.
Опитвахме се да се самозалъгваме, че пазим връзката си в тайна, за да предпазим от опасност семействата си и самите нас.
Донякъде това отговаряше на истината. Но само донякъде. Прав ли съм, Лий?
В известен смисъл това беше най-страшното, което може да ни се случи. Общоизвестно е, че влюбеният е заслепен и със забавени реакции.
От разговора ми с Джордж Льобей бяха изминали дванайсет дълги дни. Спомнях си всяка негова дума и кошмарните му подозрения, но вече не настръхвах от тях.
Реагирах напълно спокойно, когато няколко пъти разговарях с Арни или го срещах по коридорите на гимназията. Имах странното усещане, че сме се върнали назад във времето, че е есен и че с него сме се разделили само защото напоследък е много зает с колата. Когато разговаряхме той беше изключително любезен, въпреки че студените му сиви очи ме дебнеха иззад очилата. Всеки ден очаквах да ми телефонират разплаканата Реджина или разстроеният Майкъл и да ми съобщят, че синът им окончателно се е отказал от постъпване в колеж.
Но това не се случи. От училищния наставник разбрах, че Арни проявил голям интерес към Пенсилванския университет, както и към университетите „Дру“ и „Пен“. Знаех, че това са предпочитаните от Лий учебни заведения, явно и той го бе научил.
Преди две нощи неволно подслушах разговор между майка ми и Ели, който се водеше в кухнята.
— Защо Арни вече не идва у нас, мамо? — попита сестра ми. — Да не са се скарали с Денис?
— Не, скъпа, не вярвам. Но когато приятелите порастват, понякога се разделят.
— Това никога няма да се случи с мен! — разпалено възкликна Ели с наивност, характерна за току-що навършените й петнайсет години.
Седях в съседната стая и се питах дали не халюцинирам, дали дългият престой в болницата не е помрачил разума ми, както беше намекнал Льобей. Или двамата с Арни действително бяхме възмъжали и постепенно се отчуждавахме, както често се случва са приятели от детинство. В предположенията ми имаше известна логика, особено що се отнася до Кристин, която ни бе разделила.
Теорията ми пренебрегваше фактите, но затова пък беше много удобна и ни позволяваше да живеем почти нормално: активно да участваме в различни училищни дейности, да зубрим за решаващите тестове през март и да се натискаме като луди, когато останем насаме.
Всичко това притъпи чувството ни за опасност, въпреки че бяхме безкрайно предпазливи — все едно, че бяхме прелюбодейци, вместо влюбени юноши.
Днес, когато ми свалиха гипса и отново можех да седна зад волана на моя дастър, вместо тъжно да го гледам, импулсивно се обадих на Лий и й предложих да отидем до прочутата закусвалня „Полковника“. Тя ентусиазирано посрещна предложението ми. Навярно разбирате, че за миг вниманието ни се отклони, че станахме непредпазливи. Седяхме на паркинга (двигателят работеше заради парното) и крояхме планове за унищожаването на чудовищната кола, сякаш бяхме деца, които си играят на стражари и апаши.
Така и не забелязахме когато Кристин спря зад нас.
— Арни се подготвя за истинска обсада — промълвих аз.
— Какво?
— Не ти ли прави впечатление в кои университети кандидатства?
— Не — озадачено изрече тя.
— Подал е молба в същите, от които се интересуваш и ти.
Тя втрещено ме изгледа. Отвърнах на погледа й, опитах се да се усмихна, но не успях. Помислих си, че трябва па подходим по-делово към плана за унищожаване на Кристин и отново да обсъдим евентуалните възможности.
— Вече казахме, че използването на саморъчни бомби и на динамит е рисковано, но…
Млъкнах, защото Лий задавено възкликна. Погледнах я и съзрях изненада и ужас, изписани на лицето й. Взираше се през предното стъкло с изблещени очи и отворена уста. Проследих погледа й и онова, което видях беше толкова невероятно, че за миг се парализирах.
Арни стоеше пред моя дастър.
Навярно е паркирал зад нас, без да ни забележи. Защо не?
Смрачаваше се, а изпръсканите с кал стари дастари си приличат като две капки вода. Влязъл в закусвалнята, взел печеното пиле, ала на излизане връхлетял точно върху колата ми и видял, че двамата с Лий седим прегърнати и нежно се гледаме в очите, както биха се изразили поетите. Обикновено, гадно
