— Знам. И не само моя, но този на родителите ми, на сестра ми.
— Как ще разберем дали е заминал?
— Остави това на мен. Утре ще „се разболееш“ и няма да отидеш на училище.
— Още отсега ми е зле — промълви тя. — Денис, какво ще се случи? Какво си намислил?
— Ще ти обясня довечера — отвърнах и я целунах. Устните й бяха ледени.
Когато се прибрах вкъщи, заварих Илейн да навлича канадката си и да мърмори проклятия по адрес на хората, които я изпращат за мляко и хляб в супермаркета, точно когато по телевизията започва любимият й сериал. Беше готова да наругае и мен, но се укроти, когато й предложих да я закарам до магазина и обратно. Изгледа ме недоверчиво, сякаш неочакваната ми доброжелателност означаваше, че съм хванал някаква болест — например рак. Навярно затова боязливо ме попита дали се чувствам добре. Усмихнах й се мило и й казах да се качва в колата, докато не съм размислил, въпреки че десният ми крак беше изтръпнал, а левият пулсираше от болка. Преди малко самоуверено бях заявил пред Лий, че Кристин няма да нападне някого, докато Арни е в Либъртивил, и разумът ми подсказваше, че съм прав… Но незнайно защо сърцето ми се свиваше, като си представех как Ели върви из пустите улици, а светложълтата й канадка се откроява в мрака. Виждах Кристин, паркирана на една от тихите улици, приклекнала в тъмнината като ловджийско куче.
Когато спряхме пред супермаркета, подадох на Ели един долар.
— Вземи по едно шоколадче и по една кола.
— Денис, пак те питам — добре ли си?
— Да. И те предупреждавам, че ще те спукам от бой, ако изхарчиш рестото на електронните игри.
Думите ми явно я успокоиха, че не съм на път да се побъркам. Влезе в магазина, а аз се отпуснах на седалката и се замислих за ужасната каша, в която двамата с Лий се бяхме забъркали. Най-страшното беше, че не можехме да споделим тайната си с никого — ето защо Кристин беше толкова самоуверена. Как да издебна татко насаме в работилницата и да му кажа, че „старата гаднярска кола на Кънингам“, както я наричаше Ели, се движи без шофьор? Или да позвъня в полицията и да съобщя, че някакъв мъртвец иска да убие мен и момичето ми?
Не, разбира се. Единственото ми предимство (освен фактът, че Кристин не можеше да нападне никого, докато Арни си осигури алиби), се състоеше в това, че колата се пазеше от свидетели: Мучи Уелч, Дон Вандерберг и Дарнъл бяха убити късно през нощта, докато са били сами; Бъди Репертън и двамата му приятели бяха загинали сред безлюдния парк.
Илейн излезе от супермаркета. Притискаше плик към започващите да се оформят гърди. Мълчаливо ми подаде колата и шоколадчето.
— Къде е рестото?
— Ама че си стиснат — заяви тя и пусна няколко цента в протегнатата ми длан.
— Вярно е, но въпреки това те обичам.
Отметнах качулката й, разроших косата й и я целунах по ухото. Ели ме изгледа изненадано и недоверчиво, после на лицето й грейна усмивка. Казах си, че сестричката ми не е толкова лоша, както понякога ми се струва. Тръпки ме побиваха като си представех, че Кристин може да я прегази на улицата само защото се влюбих в Лий Кабът след като Арни я изостави… Не, няма да го допусна!
Когато се прибрахме, бавно се качих на горния етаж, но преди това се обадих на мама. Тя попита как е кракът ми, а аз побързах да отвърна, че почти не ме боли. Но когато се качих горе, първо влязох в банята, където държим аптечката. Изгълтах няколко аспирина, защото ме измъчваха страхотни болки в краката, после отидох в спалнята на родителите ми, където е телефонът и с въздишка на облекчение се отпуснах в люлеещия се стол на мама.
Вдигнах слушалката и набрах първия номер от списъка ми.
— О, та това е Денис Гилдър, царят на пътното строителство! — сърдечно възкликна Брад Джефрис. — Радвам се да те чуя, момче. Кога пак ще гледаме заедно „Пингвините“?
— Не знам. Писна ми да наблюдавам как тези инвалиди се мъчат да играят хокей. Друг въпрос е, ако любимият ти отбор беше…
— Господи, защо ме наказваш да слушам глупостите на това момче, което дори не ми е син? — затюхка се Брад. — Ето още едно доказателство, че идва краят на света.
Помайтапихме се още няколко секунди, после му обясних от какво имам нужда. Брад се засмя.
— По дяволите, Денис, да не откриваш еднолична фирма?
Помислих си за Кристин и отвърнах:
— Нещо такова, но временно.
— Пазиш го в тайна, а?
— Засега. Познаваш ли някого, от когото да наема това, което търся?
— Само един човек ще ти свърши работа. Казва се Джони Помбертън и живее на „Ридж Роуд“. Разполага с повече употребявани коли от когото и да е в околността.
— Благодаря ти, Брад.
— Как е Арни?
— Сигурно е добре. Напоследък почти не се виждаме.
— Странно момче е той, Денис. Когато за пръв път го видях, си казах, че няма да издържи цяло лято в бригадата. Но той е адски упорит.
— Вярно е. Дори повече, отколкото предполагаш.
— Поздрави го от мен, когато го видиш.
— Непременно. А ти се пази, Брад.
— Професията ми го изисква, Дени. Заповядай някоя вечер да изпием по една-две бири.
— Дадено. Лека нощ.
— Лека нощ.
Затворих телефона и се поколебах преди да набера втория номер. Казах си, че трябва да го направя, защото този разговор ще ми помогне да приключа цялата глупава, тъжна история. Набрах по памет номера на семейство Кънингам — щях да затворя, ако чуех гласа на Арни. Имах късмет — обади се баща му.
— Ало, кой е? — Говореше бавно и някак си завалено. — Майкъл, обажда се Денис.
— Хей, здрасти!
По гласа му познах, че искрено се радва да ме чуе.
— Арни вкъщи ли е?
— Да. Прибра се и се качи направо в стаята си. Изглеждаше вбесен, но напоследък често му се случва. Да го повикам ли?
— Не, и без това исках да разговарям точно с теб. Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се, с най-голямо удоволствие!
Изведнъж разбрах, защо говори завалено — беше полупиян.
— С Реджина сме ти толкова задължени задето убеди Арни да промени решението си относно колежа…
— Майкъл, повярвай, че нямам никакви заслуги.
— Така или иначе, чудото се случи — този месец той подаде молби в три университета. Реджина те смята за Господ. Между нас казано, тя се срамува, че се нахвърли върху теб, когато Арни за пръв път докара тук колата. Но нали си я знаеш — никога няма да ти се извини.
Естествено! Питах се обаче как би реагирала, ако разбере, че Арни — или демонът, вселил се в тялото му — се интересува от колежа колкото свиня от държавни бонове, че синът й просто преследва едно момиче. Цялата история ми се струваше ужасно перверзна — Льобей, Лий и Кристин, впримчени в отвратителен любовен триъгълник.
— Майкъл, искам да ми телефонираш, ако Арни реши да замине някъде. Особено през следващите два дни, или в края на седмицата. Можеш да се обадиш по всяко време на денонощието. Непременно трябва да разбера дали Арни заминава и то още преди да е тръгнал. Много е важно!
— Защо?
— Предпочитам да не навлизам в подробности. Прекалено е сложно и… може да ти прозвучи налудничаво.
Настъпи дълго мълчание. Накрая Майкъл прошепна:
