— Така ми каза Роли на погребението.
— Тогава защо…
— Само веднъж разговаряхме с Марша по този въпрос. По време на вечерята след погребението Роли ми каза: „Провесих я с главата надолу и се опитах да изкарам онзи кучи син, Джорджи. Но не успях — беше здраво заседнал.“ Вероника пък обяснила на Марша: „Роли провеси Рита с главата надолу и се опита да изкара залъка от гърлото й, но той беше здраво заседнал.“ Странно, но използваха едни и същи думи. Знаеш ли какво ми хрумна тогава?
— Не.
— Спомних си как Роли влезе през прозореца на спалнята и прошепна: „Джордж, ще те убия, ако ме изпортиш!“
— Но… защо? Защо…
— По-късно, в писмото си до Марша Вероника намекнала, че Роли не положил никакви усилия, за да спаси дъщеря им. Малко преди Рита напълно да се задуши, той я сложил в колата под предлог, че не трябва да лежи на слънце. Но Вероника смяташе, че е искал детето да умре в колата.
С огромно нежелание произнесох:
— Нещо като жертвоприношение?
Льобей мълчеше, явно се питаше какво да отговори.
Най-сетне каза:
— Не, не вярвам да го е направил съзнателно, нито че нарочно е причинил смъртта й. Ако го познаваше отблизо щеше да разбереш колко нелепо е да го обвиняваме в магьосничество и в контакт със зли духове. Той беше заклет прагматик и егоист. Предполагам, че някаква вътрешна сила му е диктувала какво да прави.
— А Вероника? И нея ли я убил?
— Нямам представа. Въпреки че не беше оставила писмо, заключението на полицията беше, че става дума за самоубийство. Твърде възможно е. Но бедната жена имаше неколцина приятели в града. Дали не е споменала пред тях (както пред Марша), че Роли лъже, когато описва нещастието с Рита. Може би брат ми е научил за това. Естествено, нямам никакви доказателства. Питам се само защо е решила да се самоубие по този начин и как е възможно жена, която не разбира нищо от коли да знае, че трябва да прикрепи маркуча към ауспуха и да го пъхне през прозореца. Опитвам се да забравя историята, но тя не ми дава покой.
Замислих се върху онова, което бе казал и другото, което се четеше между редовете. Какво, ако Роланд Льобей си е въобразил (без да си го признава), че плимутът е надарен със свръхестествена способност? Очаквал е появата на подходящ човек, на когото да го „завещае“. Сега…
— Денис, помогнах ли ти да отговориш на въпросите си?
— Донякъде — прошепнах аз.
— Какво ще правиш? — Не се ли досещате?
— Да унищожиш колата?
— Ще се опитам — отговорих престорено бодро и по-гледнах към проклетите патерици, облегнати на стената.
— Съзнаваш ли, че има опасност да убиеш приятеля си?
— Възможно е да го спася.
Джордж Льобей тихо промълви:
— Питам се дали не е прекалено късно.
13. ПРЕДАТЕЛСТВОТО
Целунах я. Тя обгърна с ръце шията ми, усетих хладната й длан на тила си. Вече бях напълно сигурен в чувствата си. Когато Лий се отдръпна с притворени очи и прошепна името ми разбрах, че и тя е взела решение.
Отново я целунах. Езиците ни се докоснаха. За миг тя още по-силно се вкопчи в мен — усетих страстта й, за която подсказваха изпъкналите й скули. Сетне задъхано ме отблъсна.
— Достатъчно. Ще ни арестуват за непристойно поведение на публично място.
Беше осемнайсети януари. Седяхме в моя дастър, в скутовете си държахме подноси с остатъци от печено пиле. Днешният ден беше знаменателен за мен — за пръв път отново управлявах кола. Едва тази сутрин свалиха гипса от левия ми крак и го замениха с шина. Лекарят ме предупреди да не стъпвам с цялата си тежест върху него, но очевидно бе доловен от сравнително бързото ми възстановяване. Той го отдаваше на новите постижения в медицина, майка ми смяташе, че се дължи на огромното ми желание да оздравея и на пилешката супа, а треньорът Пъфър твърдеше, че е от шипковия чай.
Но според мен главната причина беше Лий Кабът.
— Трябва да поговорим — рече тя.
— Точно сега ли?
— Да.
— Отново ли те тормози?
Тя кимна.
През двете седмици след телефонният ми разговор с Джордж Льобей, Арни полагаше неимоверни усилия да се сдобри с нея. Правеше го с ожесточение, което ни плашеше. Предадох й дословно разговора с Льобей (но скрих за кошмарното пътуване в новогодишната нощ) и й наредих, в никакъв случай да не му отказва веднага. Това положително ще го вбеси, а ние знаехме какво се случва с хората, разгневили Арни.
— Не ми е приятно — излиза, че съзнателно го лъжа — прошепна Лий.
— Вярно е — отвърнах по-рязко, отколкото възнамерявах. — И на мен не ми харесва, но не искам проклетата кола да причинява повече нещастия.
— Какво смяташ да правиш?
Мълчаливо поклатих глава.
Честно казано, започнах да се чувствам като Хамлет — непрекъснато отлагах и се колебаех, въпреки че знаех какво трябва да се направи.
Трябваше да унищожа Кристин. Двамата с Лий се заловихме да кроим планове. Първата идея беше нейна — саморъчно направени бомби. Ще напълним няколко бутилки с бензин, ще ги занесем призори пред дома на семейство Кънингам, ще запалим фитилите („А откъде ще се снабдим с фитил?“ — попитах аз, а Лий безцеремонно отговори, че и връзки за обувки ще свършат работа — отново се запитах какви са били прадедите й, от които бе наследила изпъкналите скули) и ще запратим бомбите през прозорците на Кристин.
Попитах я какво ще правим, ако прозорците и вратите са затворени.
Тя смаяно ме изгледа, сякаш бях олигофрен.
— Искаш да кажеш, че идеята за подпалване на Кристин ти допада, но се притесняваш, че ще счупиш прозорците?
— Не. Но кой ще се приближи, за да ги разбие с чук, Лий? Ти ли ще го направиш?
