остарява. Акумулаторът се изчерпва, блокът се пропуква, лагерите се изтъркват. Карбураторът се запушва, гумите непрекъснато се пукат, стават къси съединения, тапицерията започва да се разкъсва.
Ако всичко това се заснеме на филма и го превъртиш обратно…
— Желаете ли още нещо, сър — попита чиновникът, застанал зад гърба ми; едва се сдържах да не изкрещя.
Мама ме чакаше във фоайето. Докато пътувахме към нас, тя непрекъснато говореше за творбите си и за школата по дискотанци, в която наскоро се бе записала. Кимах и се стараех да отговарям на въпросите й, въпреки че мисълта ми беше заета с друго. Експертите от Харисбърг бяха пропуснали купата сено, докато търсели иглата. Не биха предположили, че някаква кола е способна да се връща във времето като превъртан отзад напред филм, не съществуваха призраци и демони, консервирани в машинно масло.
„Повярваш ли в първото, ще приемеш и останалото за чиста монета“ — помислих си и потръпнах.
— Искаш ли да пусна парното, Денис? — загрижено попита мама.
— Да, ако обичаш.
Казах си, че утре Лий се връща от Калифорния. Лий, чиято красота се подчертава от изпъкналите скули, чието младо и леко закръглено тяло все още не е деформирано от възрастта. Подобно на плимута, който през петдесет и седма бе слязъл от конвейера, тя все още беше в „гаранционен срок“. Спомних си и за Льобей, който беше мъртъв и същевременно жив и за безкрайната му злоба (питах се дали действително е бил толкова лош, или просто е изпитвал необходимост да трови живота на хората около себе си). Отново чух как Арни твърди, че непременно ще се ожени за Лий. Изведнъж с безмилостна яснота си представих първата им брачна нощ. Видях Лий в мрака на хотелската стая: тя отваря очи и вижда надвесен над нея разложен, ухилен мъртвец. Стори ми се, че чувам писъците й, докато Кристин (все още украсена с пъстроцветни балони и с надписи „младоженци“) чака като вярно куче пред вратата. Колата или вселилият се в нея демон, който я караше да оживява — знаеше, че Лий няма да живее дълго… и че тя, Кристин, винаги ще бъде на разположение.
Затворих очи, опитвайки се да прогоня кошмарните образи, но те станаха още по-натрапчиви.
Цялата история бе започнала с това, че Лий обикна Арни, който сега искаше да си я върне. Но нещастието не спираше дотук. Защото в момента Льобей се бе вселил в тялото на приятеля ми и на свой ред беше пожелал Лий.
Не, няма да я получи. Ще направя всичко възможно да му попреча.
Същата вечер се обадих на Джордж Льобей.
Гласът му ми се стори сприхав и уморен.
— Да, мистър Гилдър, помня ви отлично. Помня и това, че ви надрънках куп глупости, докато седяхме пред бунгалото в най-потискащия мотел на света. Какво мога да направя за вас?
Леденият му тон подсказваше, че се надява да не му досаждам.
Поколебах се. Как да му кажа, че брат му е „възкръснал“? Че дори смъртта не е сложила край на омразата му към лайнарите? Че се е вселил в тялото на най-добрия ми приятел, когото е набелязал безпогрешно, както Арни бе избрал Кристин?
— Мистър Гилдър? Чувате ли ме?
— Имам проблем, мистър Льобей, но не знам как да ви го обясня. Става дума за брат ви.
Гласът му неуловимо се промени, в него прозвуча желязна нотка.
— Какво общо имат вашите проблеми с Роли? Той е мъртъв.
— Там е работата, че не е.
Не успях да се овладея, гласът ми стана писклив и истеричен.
— Не разбирам за какво говорите — надуто и същевременно изплашено заяви той. — Шегата ви е нелепа и е проява на лош вкус.
— Не се шегувам. Позволете да ви разкажа какво се случи след смъртта на брат ви.
— Мистър Гилдър, имам да преглеждам цял куп домашни и да пиша есе, така че нямам време за празни…
Прекъснах го:
— Моля ви, мистър Льобей, моля ви дами помогнете — на мен и на моя приятел.
Настъпи дълго мълчание, после Льобей въздъхна.
— Разказвай, момче. — А след кратка пауза добави: — Да те вземат мътните!
Мислено благославях съвременната техника, която ми позволи да му разкажа цялата история по телефона; представях си как гласът ми преминава през компютъризирани превключвателни станции, под заснежени полета и достига до събеседника ми.
Разказах му за сбиването между Арни и Репертън, за изключването и за отмъщението на последния; съобщих му за смъртта на Мучи Уелч, за случилото се в парка „Скуонтик Хилс“ и по време на бурята; описах му счупеното предно стъкло, чиито пукнатини постепенно се бяха смалили и изчезнали, както и за милометъра, който се въртеше обратно. Обясних му, че радиото на Кристин хваща единствено станцията, излъчваща стари мелодии — последното накара Джордж Льобей изненадано да изръмжи. Казах му за имената върху гипса и как онова, написано от Арни в Деня на благодарността досущ прилича на подписа на Роланд върху фактурата за покупката на Кристин. Съобщих му как приятелят ми непрекъснато употребява думата „лайнар“ и че започнал да зализва косата си назад като певците от петдесетте. Разказах му всичко, с изключение на преживяванията си през новогодишната нощ. Не исках да ги скрия, но просто нямах сили да ги опиша. Цели четири години не ги споделих с никого, едва сега ги разкривам пред вас. Когато свърших, се възцари тишина.
— Мистър Льобей, чувате ли ме?
— Да, чувам — промълви той. — Мистър Гилдър, Денис, не искам да те засегна, но онова, което току-що ми разказа, е извън границите на нормалното и клони към…
— Лудост?
— Е, не чак дотам. Съдейки по думите ти, преди няколко месеца си получил сериозно нараняване по време на футболен мач. Дълго си бил в болницата и през повечето време си изпитвал силна болка. Навярно въображението ти…
Прекъснах го:
— Мистър Льобей, чувал ли сте брат ви да използва фразата за малкия мръсник?
— Какво?
— За малкия мръсник. Също както възкликваме: „Две точки“, когато запратим хартиена топка към кошчето за смет и го улучим. Само че брат ви е казвал: „Гледай как ще го вкарам отзад на малкия мръсник.“
— Откъде знаете? — възкликна Льобей и без да ми даде възможност да отговоря, продължи: — Сигурно си чул тази фраза когато сте се запознали…
— Не.
— Мистър Гилдър, вие сте лъжец.
Не му отговорих. Разтреперих се, краката ми се подкосиха — никога досега възрастен не ме бе наричал лъжец.
— Денис, съжалявам, че избухнах, но разбери, че брат ми е мъртъв. Беше неприятен, дори зъл човек, но вече е в гроба и всички тези морбидни фантасмагории…
Задъхано промълвих:
— Моля ви, кажете кого е имал предвид с думите „малък мръсник“?
Мълчание.
— Може би Чарли Чаплин?
Зададох въпроса без особена надежда за отговор, но след няколко секунди той с нежелание изрече:
— Така наричаше Хитлер. Съществува известна физическа прилика между диктатора и дребничкия скитник, пресъздаден от Чаплин. Последният дори направи филм, наречен „Великият диктатор“ — възможно е да не си го гледал, защото си много млад. Във всеки случай по време на войната всички наричаха Хитлер „малък мръсник“. Но това не означава нищо.
На свой ред замълчах.
— Не означава нищо! — изкрещя той. — Нищо! Само предположения и измислици, нищо повече! Набий
