— Какво ще стане, ако не успеем?
— Ще ни погребат с почести. Искаш ли повече подробности?
— Не, спести ми ги.
— Не ми се искаше да те забърквам в това, но за да хванем Льобей стръвта трябва да е подходяща.
— Настоявам да участвам — заяви Лий. — Аз също съм замесена. Действително обичах Арни. А когато искрено обичаш някого… никога не се примиряваш, когато го загубиш. Как мислиш, Денис?
Спомних си за годините, прекарани рамо до рамо с Арни, дългите, горещи лета, когато четяхме, плувахме и се забавлявахме с различни игри. Спомних си за мравешките ферми и затова как многократно му бях спасявал кожата — знаете колко жестоки могат да бъдат младежите към човек, който е малко особен и се различава от тях. Признавам, че понякога ролята на негов защитник ми омръзваше. Питах се дали животът ми няма да е по-лесен, ако го зарежа и го оставя да се оправя сам. Но знаех, че не мога да го сторя. Той ме правеше по-щастлив. Двамата се допълвахме взаимно, чувствах се нещастен след раздялата ни.
— Права си — отвърнах и закрих очите си с ръка. — Аз също го обичах. Може би не е прекалено късно…
Искаше ми се да отправя молитва към небесата: „Мили Боже, помогни ми и този път да попреча да убият Арни. Моля те, помогни ми.“
— Знаеш ли, не мразя Арни, а онзи Льобей — тихо изрече Лий. — Как мислиш, Денис, действително ли го видяхме в колата?
— Да.
— Мразя него и онази мръсница Кристин. Дали скоро ще се отървем от тях?
— Надявам се.
— Дано да си прав. Обичам те, Денис.
— Аз също.
Не подозирах, че всичко ще свърши на следващия ден — петък, деветнайсети февруари.
15. АРНИ
Дългият кошмарен ден започна с посещение в дома на Джими Сайкс. Очаквах майка му да ми създаде проблеми, но страховете ми се оказаха напразни. Мисис Сайкс беше (ако изобщо това е възможна) още по- слабоумна от сина си. Предложи ми яйца с бекон (които отказах, защото стомахът ми се беше свил на топка) и се затюхка, докато й обяснявах защо ходя с патерици. Междувременно Джими отиде да търси ключовете. Докато разговарях с огромната като планина мисис Сайкс внезапно ме прониза ужасяваща мисъл: представих си, че Джими е загубил ключовете и целият ми план пропада.
Страховете ми се оправдаха когато след няколко минути той се върна с празни ръце и заяви:
— Божичко, не мога да ги намеря. Трябва да съм ги загубил! Ама че беля!
Мислено благослових мисис Сайкс, тежаща минимум сто и петдесет килограма и издокарана с избелял пеньоар, с коса, навита на розови ролки, която спокойно се обърна към синчето си:
— Провери ли в джобовете си, Джим?
По лицето му се изписа безкрайна изненада. Той провери в джобовете на зелените си дочени панталони, ухили се смутено и измъкна връзка ключове. Окачени бяха на ключодържател, какъвто можете да намерите в монроувилския търговски център, който представляваше гумено пържено яйце, цялото почерняло от смазка.
— Ето ви и вас, мръсници такива! — възкликна Джими.
— Внимавай как говориш, млади момко — сопна му се майка му. — Дай на Денис ключа от вратата на гаража и задръж цинизмите за себе си.
Върху ключовете нямаше етикетчета и накрая Джими ми даде цялата връзка. Каза, че единият бил за вратата откъм улицата, другият — за задната врата, водеща към автомобилното гробище, а третия — за канцеларията на Уил.
— Благодаря, Джими. Ще ти ги върна колкото е възможно по-скоро.
— Става. Поздравете Арни, когато го видите.
— Непременно.
— Сигурен ли си, че не искаш яйца с бекон, Денис? — попита мисис Сайкс. — Не се притеснявай, има достатъчно.
— Благодаря, но трябва да тръгвам.
Беше осем и четвърт, първият час започваше в девет. Лий ми съобщи, че Арни пристигал около девет без петнайсет. Не разполагах с много време. Наместих патериците под мишниците си и се изправих.
— Не стой като истукан, Джим, помогни му! — нареди мисис Сайкс.
Запретестирах, но едрата дама ме прекъсна:
— Нали не искаш да тупнеш по задник, докато отиваш към колата си, Денис? Може да си счупиш нещо друго.
Гръмогласно се изсмя, а Джими побърза да се подчини и буквално ме занесе на ръце до моя дастър.
Прихлупеното небе беше мръсносиво, метеоролозите предвещаваха нови снеговалежи следобед. Когато наближих гимназията, завих по алеята, водеща към паркинга за ученици и се устроих на предния ред. Знаех, че Арни винаги паркира в дъното. Трябваше да „хвърля стръвта“, но исках в този момент той да е по-далеч от Кристин. Когато бе вън от нея, влиянието на Льобей сякаш отслабваше.
Седях в колата, слушах радиото и се взирах във футболното игрище. Струваше ми се невероятно, че едно време с Арни сме си разменяли сандвичите на същите тези покрити със сняг скамейки. Още по- невероятно изглеждаше, че съм тичал и съм се въргалял по това игрище, „издокаран“ със защитна униформа, шлем и наколенки и наивно съм си въобразявал, че съм неуязвим… Дори безсмъртен.
Уви, вече не мислех така.
Пристигнаха нови коли, ученици излизаха от тях и се отправяха към гимназията, като оживено разговаряха и се смееха. Смъкнах се още по-ниско на седалката, защото не исках някой да ме познае. Училищният автобус спря наблизо и от него се изсипаха още младежи. Няколко посинели от студ момчета и момичета зъзнеха на мястото за пушене, където Бъди и Арни се бяха сбили през есента. Струваше ми се, че оттогава са изминали не месеци, а години.
Сърцето ми биеше до пръсване, бях напрегнат като струна. Дълбоко в душата си се надявах Арни да не се появи. В този миг Кристин се появи откъм „Скуул Стрийт“, зави по алеята и бавно се отправи към паркинга. От ауспуха й излизаха бели облачета дим. Арни беше зад волана, облечен в ученическата си куртка. Той дори не ме забеляза и спря на обичайното си място в дъното на паркинга.
