— Още един разговор.
Открих телефонна кабина близо до кръстовището между „Джон Драйв“ и „Кресънт Авеню“. Слязох, изчаках Лий да ми подаде патериците, сетне закуцуках към кабинката. Влязох и погледнах навън през мръсното стъкло — сред снежната вихрушка Петюния приличаше на огромен розов динозавър.
Набрах номера на университета „Хорликс“ и изчаках телефонистката да ме свърже със стаята на Майкъл. Арни казваше, че баща му е истински канцеларски плъх — никога не излиза през работно време, дори си носи обяд в книжен плик. Мислено благослових този му навик, когато на второто позвъняване той вдигна слушалката.
— Денис! Търсих те у вас. Майка ти каза…
Прекъснах го:
— Къде замина?
Ледена ръка сграбчи сърцето ми. Едва сега всичко ми се стори реално, започнах да си мисля, че блъфът ми ще успее.
— Откъде знаеш? — възкликна Майкъл. — Моля те, кажи ми…
— Нямам време, пък и едва ли бих могъл да ти отговоря. Къде замина Арни?
Той бавно изрече:
— Днес следобед двамата с Реджина отиват в университета „Пен“. Сутринта Арни й се обади и я помоли да го придружи. Каза… — Той се замисли. — Каза, че изведнъж се осъзнал. Когато отивал на училище внезапно го осенила мисълта, че веднъж за винаги трябва да реши, иначе ще изпусне срока за записване. Каза й още, че е избрал „Пен“ и че я моли да го придружи и да разговаря с деканите на историческия и на философския факултет.
В кабината беше студено. Ръцете ми започнаха да се вкочанясват. Лий неспокойно ме наблюдаваше от високата кабина на Петюния. Помислих си: „Колко хитро си уредил алибито си, Арни, все още си добър шахматист“. Той умело манипулираше майка си. Донякъде я съжалявах (но не съвсем), защото досега тя дърпаше конците и караше съпругът и синът й да подскачат като дървени кукли. Но днес, полуобезумяла от страх и от срам, Льобей я бе подмамил с единственото, за което тя копнееше — животът на семейството й да се върне в обичайното си русло.
Попитах Майкъл:
— А ти повярва ли на аргументите му?
— Не, разбира се. Реджина също щеше да види лъжата, ако беше в състояние да разсъждава трезво. Таксите за обучение са толкова високи, че „Пен“ ще приемат Арни дори през юли, стига да има пари и отлични оценки — а той притежава и двете. Знаеш ли, говореше като човек, който все още живее през петдесетте.
— Кога тръгват?
— Реджина ще го вземе направо от училище след шестия час — разрешили са му да излезе по- рано.
Това означаваше, че ще напуснат Либъртивил след по-малко от час и половина. Зададох му още един въпрос, въпреки че предварително знаех отговора.
— Няма да пътуват с Кристин, нали?
— Не, ще вземат комбито. Реджина полудя от щастие, Денис. Ако Арни е устроил клопка, то тя е гениално замислена: майка му би дала мило и драго, за да го види студент. Кажи ми какво става.
— Утре. Твърдо обещавам. Междувременно ще те помоля за още нещо — от него зависи животът на родителите ми, както и на родителите на Лий Кабът…
— Боже мой! — дрезгаво възкликна той. Гласът му прозвуча като на човек, който внезапно е получил прозрение. — Арни отсъстваше от града по време на всички убийства, с изключение на нощта, когато загина Мучи Уелч, но тогава беше… Реджина каза, че надникнала в стаята му и видяла, че спи дълбоко — сигурен съм, че не лъже… Денис, кой кара тази кола? Кой използва Кристин, за да извършва убийства?
Изкушавах се да обясня, но в кабината беше много студено, кракът отново започна да ме боли. Ако му кажех, Майкъл щеше да ме обсипе с други въпроси и в крайна сметка навярно нямаше да ми повярва.
— Слушай, Майкъл — бавно и натъртено произнесох аз. Хрумна ми, че приличам на Мистър Роджърс от телевизионните филмчета: „Голяма кола, произведена през петдесетте идва да ви изяде, Момченца и момиченца… Хайде сега, кажете «Кристин». Браво, знаех си, че можете!“ — Непременно трябва да се обадиш у нас и на родителите на Лий. Нека всички се съберат в дома на семейство Кабът. — Представих си солидната тухлена къща. — Струва ми се, че и ти трябва да отидеш там. Не излизайте никъде, преди ние с Лий да се върнем, или да ви се обадим. Кажи им, за нищо на света да не излизат след…
Пресметнах на ум: ако Арни и Реджина тръгнат от училището в два, след колко време той ще има желязно алиби, и продължих:
— След четири следобед. След този час никой от вас не бива да си показва носа на улицата. За нищо на света!
— Денис, не мога да…
— Налага се. Сигурен съм, че баща ми ще те послуша и двамата ще успеете да убедите мисис и мистър Кабът. И непременно се пази от Кристин…
— Но те тръгват направо от училището — прекъсна ме той. — Арни спомена, че ще остави колата си на паркинга…
Дори по телефона гласът му звучеше неубедително — много добре знаеше, че след случилото се през есента, синът му би оставил Кристин на обществен паркинг колкото би влязъл гол в час по математика.
— Добре, но ако случайно погледнеш през прозореца и я видиш пред вас, в никакъв случай не излизай. Ясно ли е?
— Да, но…
— Обещай ми, че първо ще се обадиш на баща ми.
— Обещавам, но…
— Благодаря ти, Майкъл.
Окачих слушалката. Ръцете и краката ми се бяха вкочанили, но челото ми беше мокро от пот. Излязох от телефонната кабина и бавно закуцуках към Петюния.
Когато се качих, Лий неспокойно попита:
— Какво ти каза? Обеща ли да се обади?
— Да. Сигурен съм, че баща ми ще съумее да ги убеди да се съберат у нас. Ако Кристин нападне някого довечера, само ние ще бъдем жертвите.
— Чудесна перспектива — прошепна тя.
Натиснах газта и Петюния с трясък се понесе напред. Бях подготвил сцената — според скромните ми възможности, разбира се — сега не ми оставаше друго, освен да чакам и да видя, какво ще се случи.
Отново преминахме през целия град, за да стигнем до гаража на Дарнъл. Минаваше един, когато спрях на паркинга пред дългата постройка с проядени от ръжда ламаринени стени. Улицата беше напълно безлюдна. Огромните колела на Петюния оставяха дълбоки следи в непочистения сняг. Най-сетне спряхме пред вратата. Табелките, заковани върху нея бяха същите, както в онази отдавна отминала августовска вечер, когато с Арни за пръв път докарахме Кристин тук. Нова бе само бележката, залепена върху мръсния прозорец, която гласеше: „Затворено до второ нареждане“. В дъното на паркинга стоеше стар, очукан мустанг, който през шейсетте се е славил като един от най-бързите автомобили. Сега дремеше мълчалив и замислен под снежния саван.
— Майчице, тръпки ме побиват… — прошепна Лий. Подадох й ключовете, които бях направил сутринта:
— Един от тях е за вратата.
Тя ги взе, слезе от камиона и тръгна към гаража. Напрегнато се взирах в огледалцето, но никой не ни обръщаше внимание. Навярно когато видят такъв огромен, набиващ се на очи камион, хората не го свързват с нещо незаконно.
Лий се опита да повдигне вратата, изправи се, отново я дръпна и се върна при мен.
— Ключът се превърта в бравата, но вратата заяжда. Струва ми се, че е замръзнала.
Помислих си: „Чудесно! Страхотно! Проблемите никнат като гъби!“
Навярно разочарованието ми се изписа по лицето ми, защото Лий промълви:
