Капан за сънища

Наистина си луд, шефе.

— Оуен! — развеселено възкликна Курц. — Замалко да го забравя! Къде е той, момчета?

— Далеч пред нас — намусено промърмори Камбри. — Колата му е заседнала в снежния насип.

— Прекрасно! — извика „шефът“. — Значи сме по петите му!

— Не се радвай предварително. Кара хъмви като нашия и вече се измъква от снега. Тия машини са страхотни, с тях можеш да преминеш и през ада, ако умееш да ги управляваш. А онзи умее.

— Колко жалко! Наваксваме ли загубеното време?

— Не… засега — отвърна Пърлмътър, попремести се на седалката, направи гримаса и отново си пусна душата.

— Маааамка му! — промърмори Фреди Джонсън.

— Дай ми микрофона, Фреди, и включи на обикновения канал. Нашият приятел Ъндърхил предпочита да контактува по него.

Джонсън се подчини, премести някакво лостче на предавателя, монтиран под таблото, и каза:

— Опитай да се свържеш, шефе.

Курц натисна бутона отстрани на микрофона:

— Оуен, чуваш ли ме, мъжки?

Отначало никой не отговори, тишината се нарушаваше само от пращенето на радиото и зловещия вой на вятъра. Тъкмо когато Курц се канеше отново да натисне бутона, Оуен се обади — звукът беше ясен и чист, долавяше се само лек пукот поради атмосферните смущения. Изражението на Курц не се промени — той изгледаше все така развеселен — но сърцето му затуптя по-бързо.

— Чувам те.

— Приятно ми е отново да чуя гласа ти, мъжки. Много се радвам, честна дума. Предполагам, че се намираш на около стотина километра пред нас. Току-що минахме край изход № 39, та мисля, че изчисленията ми са горе-долу правилни.

Всъщност бяха задминали изход № 36 и според него от бегълците ги деляха не повече от петдесет километра. Може би дори по-малко.

Ъндърхил не благоволи да отговори.

— Спри и ме изчакай, мъжки — продължи Курц. Стараеше се да говори любезно, в гласа му нямаше и следа от обичайните истерични нотки. — Още не е късно да се измъкнем сухи от водата. С кариерата и на двама ни е свършено — все едно сме умрели пилета, захвърлени на дъното на кладенец — но ако си си поставил някаква цел, позволи ми да ти помогна. Вече съм на възраст, синко, и единственото ми желание е да спася нещичко от…

— Престани да дрънкаш глупости, Курц! — гласът на Оуен прозвуча през шестте високоговорителя на джипа, а Камбри има нахалството да се изсмее. Курц му хвърли поглед, който не предвещаваше нищо добро. При нормални обстоятелства от този поглед чернокожият Камбри щеше да посивее от ужас, ала сега нормалните обстоятелства бяха отменени; внезапно Курц изпита необичаен страх. Едно бе разумът да ти подсказва, че нещата са се обърнали с краката нагоре, съвсем друго — истината да те халоса по челото като боксова круша.

— Оуен… мъжки…

— Чуй какво ще ти кажа, Курц! Не знам дали в мозъка ти е останала поне една нормална клетка, но ако я има, надявам се да ми обърне внимание, защото ще ти съобщя нещо много важно. Пътувам заедно с човек на име Хенри Девлин. На около сто и шейсет километра пред нас се намира неговият приятел Гари Джоунс. Всъщност това вече не е самият Джоунс, защото в него се е вселил извънземен, който той нарича господин Сив.

Случилото се в Джеферсън Тракт с нищо не заплашва живота на земята — продължи Ъндърхил. — Масовото клане, което бе запланувал, е безсмислено, Курц — няма значение дали ще избиеш хората и животните, или ще ги оставиш да умрат от заразата. Те не представляват заплаха.

— Чу ли? — изкрещя Пърлмътър. — Не представляваме заплаха! Никаква запла…

— Млък! — процеди Фреди Джонсън и го зашлеви през лицето. Курц сякаш не забелязваше какво се случва около него. Седеше с изпънат гръб, като че беше глътнал бастун, очите му свирепо проблесваха. Безсмислена ли? Как се осмелява Оуен Ъндърхил да твърди, че най-отговорната мисия в живота му е безсмислена?

— … за околната среда, разбираш ли? — продължаваше да говори Ъндърхил. — Те не могат да съществуват в нашата екосистема. Изключение прави само господин Сив. Попаднал е в гостоприемник, който коренно се отличава от обикновените хора. Ето какво ще ти кажа. Ако някога си имал някакви идеали… ако още ги имаш, престани да ни преследваш и ни позволи да направим необходимото. Сами ще се справим със господин Сив и с господин Джоунс. Възможно е да ни заловиш, но едва ли ще хванеш онези двамата — преднината им е прекалено голяма. Освен това почти сме сигурни, че Сивият е намислил някакъв план, който ще проработи…

— Оуен, преуморен си — прекъсна го Курц. — Спре и ме изчакай. Двамата ще направим необходимото. Двамата с теб ще…

— Ако наистина милееш за човечеството, ще се откажеш от преследването — отсече Ъндърхил. — Нямам какво повече да ти кажа. Край.

— Не го прави, мъжки! — извика Курц. — Не го прави, забранявам ти!

Нещо изщрака, високоговорителите замлъкнаха.

— Няма да го чуеш повече — обяви Пърлмътър. — Нашият приятел изтръгна кабела на микрофона и изключи приемника.

— Чу какво ти каза, нали — намеси се Камбри. — Операцията е безсмислена. Прекрати я.

Изпъкналата вена на челото на Курц запулсира, той ядно възкликна:

— Мислите ли, че ще му повярвам след онова, което направи в базата?

— Но той казваше самата истина! — панически изкрещя чернокожият. За пръв път се обърна към „шефа“ и се втренчи в него; ъгълчетата на ококорените му очи бяха запълнени с червеникаво-златисто рипли или бирус… наречете го както искате. Слюнката му изпръска страните, челото и маската на Курц. — Чух мислите му! Пърли също ги чу! КАЗВАШЕ ИСТИНАТА. ТОЙ…

С мълниеносно движение, което бе някак зловещо, Курц измъкна от кобура оръжието си и стреля. В тясното пространство звукът беше почти оглушителен. Фреди сепнато извика и за миг изпусна волана, хъмвито се понесе диагонално през дълбокия сняг. Пърлмътър, който заради бируса приличаше на човек, болен от сипаница, ужасно изкрещя и се обърна към задната седалка. Смъртта на Камбри беше мигновена — докато вдигне ръка да се защити, мозъкът му изхвръкна от дупката на тила му и през счупеното задно стъкло.

„Не усети какво ти се пише, а, момче? — помисли си Курц. — Май телепатията изобщо не ти помогна.“

— Вярно е — промърмори Пърлмътър. — Невъзможно е да се защитиш от човек, който не знае какво ще стори до момента, в който го направи. Няма начин да се предпазиш от луд.

Междувременно Фреди, който дори когато бе изплашен до смърт, беше отличен шофьор, овладя волана.

„Шефът“ насочи пистолета към Арчи:

— Наречи ме още веднъж луд. Искам да го чуя.

— Луд си! — без колебание възкликна Пърли. Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка — повечето му зъби липсваха. — Луд, луд, луд! Не ти стиска да ме застреляш, а? Пречука резервата, няма начин да очистиш и мен. — Гласът му ставаше все по-писклив и истеричен. Трупът на Камбри се наклони към вратата, леденият вятър, проникващ през спуснатото стъкло, развяваше косата около главата му, от която липсваше задната половина.

— Млъквай, Пърли! — промърмори Курц. Чувстваше се много по-добре, отново контролираше положението. Дори само заради това си струваше да застреля наглия чернокож. — Дръж си бележника и не си отваряй плювалника. Фреди!

— Да, шефе.

— Още ли ме подкрепяш?

— Изцяло, шефе.