Капан за сънища

— Естествено. Даже му показах шофьорската си книжка и документите на колата.

— Буря или не, но от късния следобед наоколо все се навъртат ченгета. Адски са изнервени. Всички хора са изнервени. Ако ме се гледат извънземни, ще си взема видеокасета под наем. Да знаете нещо ново?

— По радиото казаха, че всичко било фалшива тревога — отвърна той и си закопча якето. Погледна през прозореца към паркинга, за да се увери, че наблюденията му са верни — поради силния снеговалеж през заскрежените стъкла не се виждаше абсолютно нищо. Никой от присъстващите няма да забележи с каква кола ще отпътува.

— Ами? Сериозно? — Облекчението буквално заличи умората от лицето й и жената сякаш видимо се подмлади.

— А-ха. Но не чакайте онова приятелче скоро, миличка. Каза, че имал да напъва яко.

Тя сбърчи чело:

— Наистина ли?

— Лека вечер. Честит Ден на благодарността. Весела Коледа. Честита Нова година.

Джоунси се надяваше, че частица от него нарочно дърдори врели-некипели, за да го запомни касиерката.

Така и не разбра дали е направил впечатление, тъй като изгледът през прозорците на канцеларията на братя Тракър бързо се смени — господин Сив извърна очи от касата. След пет минути вече пътуваше на юг по магистралата, веригите на полицейския джип подрънкваха, позволявайки му да поддържа постоянна скорост от шейсет и пет километра в час.

Усети как господин Сив мислено обхожда магистралата за преследвачите. Достигаше до съзнанието на Хенри, но не можеше да проникне в него — както и самият Джоунси, Хенри в известен смисъл се различаваше от останалите. Няма значение — той пътуваше с друг човек на име Задхил, Надхил, Ъндърхил или нещо подобно. От него господин Сив научи доста. Бяха на стотина километра напред, дори повече… и като че ли тъкмо се отклоняваха от магистралата? Да, навлизаха в Дери.

Господин Сив затърси още по-назад и откри втора хайка. Тези бяха трима… но Джоунси долавяше, че основната им цел не е господин Сив, а онзи човек Ъндърхил или Еди-какъв-си-хил. Това му се стори едновременно невероятно и необяснимо, но явно бе истина. А и напълно устройваше господин Сив. Той въобще не си направи труда да се поинтересува защо Ъндърхил и Хенри са напуснали магистралата.

Основната му грижа бе как да се снабди с друго превозно средство — най-добре снегорин, ако шофьорските умения на Джоунси го позволяват. Което означаваше да извърши още едно убийство, но тава никак не притесняваше все по-очовечаващия се пришълец.

Господин Сив още загряваше.

5

Оуен Ъндърхил стои на хълма до самия отвор на тръбата и наблюдава как момчетата помагат на девойката с обезумял поглед — Джоузи — да излезе навън. Вижда как Дудитс (едър младеж с рамене като на футболист и невъзможната руса коса на киноидол) я грабва в прегръдките си и покрива лицето й с лепкави целувки. Чува първите й думи:

— Искам при мама.

Момчетата нямат нищо против — тъкмо не се налага да звънят на полицията или да викат линейка. Само трябва да помогнат на момичето да се изкатери по хълма, да се промуши през дупката в оградата и да го поведат през Строфърд Парк (девойчетата в жълто са изчезнали и на тяхно място са се появили други девойчета в зелено — но нито те, нито треньорът им обръщат внимание на момчетата, наобиколили своя безценен измърлян трофей с раздърпана плитка), по Канзас Стрийт и оттам по Мейпъл Лейн. Те знаят къде е майката на Джоузи. Както и баща й.

Когато се завръщат, заварват много коли, паркирани по продължението на улицата пред дома на семейство Кавел. Робърта предложила да се свържат с родителите на приятелите и съучениците на Джоузи, заедно с които да организират самостоятелно издирване и да облепят града с обяви „ИЗДИРВА СЕ!“. Да ги поставят не по сумрачните, забутани местенца (където рано или късно се озовават всички съобщения за изчезнали деца в Дери), а на видно място. Енергичността на Робърта разпалва слаба надежда в очите на Елън и Хектор Рикънхауър.

И другите родители откликват — сякаш само са чакали някой да го предложи. Започват да ги свикват веднага след като Дудитс излезе с приятелите си (майка му предполагаше, че отиват да играят наблизо, защото оставят раздрънканата таратайка на Хенри на алеята пред гаража); когато момчетата се завръщат, в дневната на семейство Кавел са натъпкани поне двайсет души, които пият кафе и пушат. Един господин тъкмо им говори — той е адвокат, Хенри го е виждал и друг път, нарича се Дейвид Боклин. Синът му Кендал понякога си играе с Дудитс. Кен Боклин също страда от синдром на Даун и е добра душа, но не е като Дудитс. Но я чакай малко — та кой е като Дудитс?

Момчетата застават на прага на дневната, скупчени около Джоузи. Тя носи неизменната голяма чанта с БарбиКен на дъното. Дори лицето й може да мине за чисто, понеже като видя колите отвън, Бобъра извади носната си кърпичка и се помъчи да то приведе във вид. („Знаете ли к’во, много ми беше странно — споделя по-късно, когато цялата дандания приключва. — Седя си аз, бърша я и си викам, гледай, има тяло на мадама от «Плейбой», а мозъкът й е колкото на, меко казано, градинска поливачка.“) От начало новодошлите забелязва само господин Боклин, който очевидно не си дава сметка какво точно вижда, защото не престава да говори:

— Ето какво трябва да направим, приятели — да се разделим на групи от по, да кажем, три двойки във всяка… във всяка група… и после да… да… да…

Постепенно замлъква — като механична играчка на пружина, и накрая буквално застива пред телевизора на семейство Кавел. Присъстващите неспокойно се размърдват и не могат да си обяснят какво му става на Боклин — досега говореше толкова убедително.

— Джоузи — най-сетне изрича той с безизразен, равен глас, който няма нищо общо с обичайния му самоуверен бас, с който пледира в съдебната зала.

— Да — откликва Хектор Рикънхауър, — така се казва. Какво има, Дейв? Добре ли с…?

— Джоузи — повтаря Дейв и с трепереща ръка посочва към вратата. На Хенри (а следователно и на Оуен, който гледа през неговите очи) му заприличва на призрака на бъдещите Коледи, които показва на Ебънейзър Скрудж собствения му гроб.

Хората един по един се обръщат. Алфи Кавел невярващо се кокори над очилата си… най-сетне и госпожа Рикънхауър поглежда натам.

— Здрасти, мамо — бодро изчуруликва Джоузи. Вдига чантата си и допълва: — Дуди ми намери БарбиКен. Бях се заклещила в…

Радостният вик на жената заглушава гласовете на останалите. Хенри никога не е чувал подобен вик, който е прекрасен, но в него има и нещо ужасяващо.

— Да го духаш, Фреди — промърморва Бобъра… но съвсем тихичко.

Джоунси гушка Дудитс, който се е изплашил от вика на жената.

Пит поглежда Хенри и леко накланя глава: „Добра работа свършихме.“

В отговор Хенри кима безмълвно: „Да, добра работа свършихме.“

Не е на-върховният миг в живота им, но почти се доближава до това определение. Госпожа Рикънхауър грабва дъщеря си в прегръдките си и се разридава, а Хенри потупва ръката на Дудитс, после нежно го целува по страната и си казва: „Милият Дудитс. Милият…“

6

— Ето го, Оуен — каза Хенри.

Изображението на дневната в съзнанието на Оуен сякаш се пукна като сапунен мехур и той видя табела с надпис: „ИЗХОД № 27 НАДЯСНО — КАНЗАС СТРИЙТ“. Стори му се, че още чува щастливите възгласи на майката.

— Добре ли си? — попита Хенри.