Капан за сънища

— А-ха. Или поне така си мисля. — Джипът зави в отклонението и си запроправя път през снежните преспи. Часовникът на таблото беше спрял, но в мрака на нощта като че ли вече се процеждаше първият светлик. — После накъде — наляво или надясно? Кажи ми от сега, защото не искам да спирам.

— Наляво, наляво.

Оуен зави наляво под премигващата жълта светлина на изключения светофар, овладя поредното поднасяне и пое на юг по Канзас Стрийт. Личеше, че снегът неотдавна е бил разчистен, но виелицата нече наваляваше нови преспи.

— Снеговалежът отслабва — отбеляза спътникът му.

— Да, но вятърът е отвратителен. Изгаряш от нетърпение да го видиш, нали? За Дудитс говоря.

— Малко се притеснявам, но наистина искам да го видя — ухили се Хенри и поклати глава. — Дудитс, братче… Дудитс просто ти помага да се чувстваш добре. Истински вълшебник е, ще видиш. Малко се притеснявам, че ще им се изтърсим по никое време, но…

Оуен сви рамене, сякаш искаше да каже: „Няма друг начин“.

— Май вече четири години, откакто живеят в западния край на града, но никога не съм им гостувал в новия дом. — И машинално продължи наум: Преместиха се, когато почина Алфи.

А бяхте ли… — Вместо думи Оуен му изпрати образ: хора в черни облекла и черни чадъри. Гробище под дъжда. Ковчег на дървени подпори с гравиран надпис: „ПОЧИВАЙ В МИР, АЛФИ“.

Не — отвърна Хенри и се засрами. — Никой от нас не отиде.

Защо?

Но Хенри не можа да му даде смислено обяснение, макар че му хрумна следната фраза: „Пише бързащият пръст; веднъж написал, забързва по-нататък“46. Дудитс беше важна (и като че ли най-правилната дума в случая бе жизненоважна) част от детството им. Но когато връзката прекъсна, всяко завръщане щеше да бъде мъчително, и то безсмислено мъчително. Едва сега проумяваше, че зад образите, които свързваше с депресията и затвърждаващото се решение да сложи край на живота си — струйката мляко, стичаща се по брадичката на баща му, гигантският задник на Бари Нюман, който бързешком се изнизва от кабинета му — през цялото време се е криел друг, много по-могъщ образ: капанът за сънища. Не е ли бил той истинският източник на отчаянието? Дали е бил потресен от факта, че са приложили нещо, подчиняващо се на гениален замисъл, за банални цели? Да използват Дудитс за откриването на Джоузи Рикънхауър беше все едно да откриеш принципите на квантовата физика и да ги използваш за разработването на видеоигра. Че и по-лошо — да решиш, че това е единственото им приложение. Разбира се, бяха извършили добро дело — без тях Джоузи Рикънхауър щеше да си пукне в оня тръбопровод като мишка във варел за дъждовна вода. Но все пак не бяха спасили някой бъдещ Нобелов лауреат…

Честно казано, не разбирам всичко, което ти се върти в главата — изведнъж се обади Оуен, — но да ти призная, това последното беше доста цинично. Коя е улицата?

Хенри подскочи като ужилен:

— Да кажем, че напоследък не сме идвали да го видим, и да сменим темата.

— Добре.

— Но му изпращахме коледни картички. Всяка година — и така разбрах, че са се преместили на Диърборн Стрийт, номер41, Западен Дери. След три пресечки свий надясно.

— Добре. Успокой се.

— Я си таковай майката и пукни.

— Хенри…

— Просто загубихме връзка. Случва се. На такива извисени личности като господин Съвършенство, с когото имам честта да съм в този миг, сигурно никога не му се е случвало, но на нас, останалите… останалите… — Хенри сведе поглед, установи, че стиска юмруци и се насили да ги отпусне.

— Казах, добре.

— Вероятно господин Съвършенство поддържа връзка с всичките си приятели от прогимназията, а? Сигурно още се събирате веднъж годишно да си начешете езиците с мръсотии, да послушате Мотли Кру и да похапнете риба тон с кокосов сос, както я сервираха едно време в закусвалнята.

— Съжалявам, ако съм те обидил.

— Добре де, заяждай се, щом искаш. Говориш така, все едно сме го зарязали, егати. — Което, разбира се, доста се доближаваше до истината.

Оуен не отвърна. Взираше се в снежната вихрушка и търсеше в утринната дрезгавина табела с надпис „Диърборн Стрийт“… ето я и нея, точно пред тях. Снегоринът, който беше почиствал Канзас Стрийт, бе натрупал снега точно на пресечката с Диърборн Стрийт, но хъмвито спокойно може да пробие бялата грамада.

— Не че престанах да мисля за него — продължаваше да обяснява Хенри. Понечи да премине към предаване на мислите си, но се отказа. Страхуваше се от онова, което Оуен щеше да види в съзнанието му. — Всички си мислехме за него. Дори с Джоунси се канехме да го посетим тази пролет. После Джоунси претърпя злополука и забравихме за Дудитс. Толкова ли е необичайно?

— Ни най-малко — меко се съгласи Оуен. Рязко изви волана надясно, овладя поднасянето с бързо завъртане в противоположна посока и натисна газта докрай. Хъмвито се блъсна в снежната стена с такава сила, че двамата мъже политнаха напред, само коланите ги задържаха. Като преминаха снежната бариера, Оуен буквално започна да слаломира между засипаните със сняг автомобили, паркирани от двете страни на улицата.

— Освен това не желая критики от човек, дето се канеше да изпече живи неколкостотин цивилни — изръмжа Хенри.

Оуен натисна спирачката с двата си крака и той, и Хенри рязко политнаха напред, този път предпазните колани блокираха. Хамърът се обърна диагонално на улицата и спря.

— Млъкне, да му се не види!

Не дрънкай за неща, които не разбираш.

— Както у тръгнало, ще ме

убият заради

— теб, тъй че защо не си запазиш цялото това шибано

самодоволно

(образ на нацупено глезанче с издадена устничка)

— теоритезиране

за себе си.

Хенри го зяпна, питайки се кога за последен път са му говорели по този начин. Отговорът бе „никога“.

— Пука ми само за едно — пребледнял, напрегнат и изтощен продължи Оуен. — Искам да намеря твоя проклет преносител на заразата и да го спрем. Ясно ли ти е? Пет пари не давам за чувствата ти към него и за умората ти! Затова те спасих, затова сега съм с теб!

— Добре.

— Не ми трябват морални поучения от човек, който се кани за си пръсне свръхобразования, самодоволен мозък.

— Добре.

— Така че ти си таковай майката и пукни.

В джипа се възцари тишина. Отвън долиташе само монотонният писък на вятъра, сякаш виеше гигантска прахосмукачка.

— Виж какво ти предлагам — обади се най-сетне Хенри. — Аз таковам твоята майка и хвърлям топа, после ти таковаш моята майка и хвърляш топа. Поне ще избегнем табуто върху кръвосмешението.