Капан за сънища

Отпред монотонно подрънкване металното гребло на снегорина, който разчистваше пътя им (след като се беше разсъмнало, вече се движеха с шеметната скорост от петдесет километра в час). Стоповете на снегорина мъждукаха кат мръсни червени звезди.

Курц се приведе и искрен интерес взе да изучава Пърлмътър. На задната седалка бе ужасно студено заради счупеното стъкло, но в момента това не му правеше впечатление. Предницата на дрехата на Пърли се беше издула като балон и Курц отново извади пистолета си.

— Шефе, ако този се пръсне…

Фреди не успя да довърши, защото Пърлмътър пусна оглушителна пръдня. Блъсна ги ужасяваща смрад, но онзи изобщо не се смути. Облегна глава на седалката и притвори очи с блажено облекчение.

— Мамка ти! — изрева Фреди и побърза да свали стъклото, въпреки силното течение в джипа.

Курц с удивление наблюдаваше как подутия корем на Пърли постепенно спада. Но моментът още не беше дошъл. И слава Богу. Възможно е създанието, дето растеше в Пърли, да им влезе в работа. Надали, но съществуваше такава възможност. В Светото Писание бе казано, че всички създания служат на Бога, което може би се отнасяше и за говнестулките.

— Дръж се, мъжки! — Курц потупа Пърлмътър по рамото и остави пистолета до себе си. — Дръж се и мисли за Господа Бога.

— Майната му на Господа Бога — изстена младежът, предизвиквайки удивлението на Курц. Не бе и подозирал, че образованият Арчи е способен да изрича подобни богохулни слова.

Стоповете на снегорина ярко блеснаха, машината отби вдясно и спря.

— О-хо! — възкликна Курц.

— Какво да правя, шефе?

— Спри зад него — нареди „шефът“, говореше спокойно, но отново грабна пистолета. — Я да видим какво иска нашият приятел. — Но сякаш се досещаше. — Фреди, какво правят нашите стари приятели? Чуваш ли ги?

— Само Оуен — колебливо призна Фреди. — Човекът с него и онези, които преследват, не ги чувам. Оуен [???]н е на пътя. В някаква къща е. Говори с някого.

— В Дери ли?

— А-ха.

В този миг до колата изникна другият шофьор, екипиран с огромни зелени гумени ботуши и канадка с качулка. Долната половина на лицето му бе омотана с вълнен шал, чиито краища се развяваха на вятъра; не бе нужно човек да умее да чете мисли, за да се досети, че му го е изплела жена му или майка му.

Шофьорът на снегорина се надвеси навън и сбърчи нос, ката надуши миризмата на сяра и етилов спирт. Подозрително огледа Фреди, полуприпадналия Пърлмътър и Курц, който се бе привел към младежа и любопитно го наблюдаваше. Беше решил засега да скрие пистолета.

— Какво има, капитане? — обърна се той към шофьора на снегорина.

— По радиостанцията с мен се свърза някакъв човек, който се представи като Рандал. — Шофьорът повиши глас, за да надвика вятъра. Говореше с неподражаемия акцент на истински янки. — Гин’рал Рандъл. Твърдеше, че това било пряко включване по сателита от Уайоминг.

— Това име нищо не ми говори, капитане — все така жизнерадостно отвърна Курц… без да обръща абсолютно никакво внимание на Пърлмътър, който изстена:

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш.

Онзи от снегорина го погледна, после отново се обърна към Курц:

— Човекът ми даде кодово название „Син изход“. Говори ли ви нещо?

— Приятно ми е да се запознаем — аз съм Бонд, Джеймс Бонд — засмя се Куерц. — Някой се е пошегувал с вас, приятелю.

— Онзи рече да ви предам, че вашето участие в операцията е приключило и че вече ви изказват благодарности.

— Споменаха ли нещо за златен часовник, юначе? — с блеснали очи поиска да знае Курц.

Шофьорът навлажни устни. „Колко интересно“ — рече си Курц. Улови точния момент, когато онзи отсреща заключи, че си има работа с откачен.

— Не знам за златен часовник. Само исках да ви кажа, че не мога да продължа с вас. Нали разбирате, нямам разрешение от…

Курц измъкна пистолета и го насочи право в лицето на шофьора:

— Ето ти разрешително, мъжки, подписано и подпечатано, в три екземпляра. Устройва ли те?

Онзи втренчи в оръжието спокойните си очи. Не изглеждаше особено разтревожен:

— А-ха, мяза да е съвсем редовно.

Курц се засмя:

— Юначага! Браво на теб! Хайде да потегляме. И те моля малко да ускориш ход, Бог да те поживи. В Дери ме чака едно лице за… — Курц затърси точната дума — … за инструктаж.

Пърлмътър нададе нещо средно между стон и смях. Шофьорът го погледна.

— Не му обръщай внимание, той е бременен — поясни Курц. — Току-виж поискал миди и кисели краставички.

— Бременен — съвършено безизразно повтори шофьорът.

— Да, но ти не му обръщай внимание. Не е твоя грижа. Работата е там, мъжки… — Курц се приведе и заобяснява мило, взирайки се над дулото на пистолета — … че този, дето трябва да го хвана, се намира в Дери сега. Не след дълго отново ще излезе на магистралата. Подозирам, знае, че съм му по петите…

— Прекрасно го знае — вметна Фреди Джонсън. Почеса се по врата, после между краката.

— … но междувременно мисля да го настигна. Ще си поразмърдаш ли дъртия задник или какво?

Онзи кимна и закрачи към кабината на снегорина. Развиделяваше се, нощната тъма отстъпваше пред утринната дрезгавина. „Най-вероятно това е зората на последния ми ден“ — с известна почуда си рече Курц.

Пърлмътър взе да надава тихи болезнени стонове. Отначало заръмжа, после се разпищя и отново се хвана за корема.

— Господи! — възкликна Фреди. — Виж му корема, шефе. Надига се като втасало тесто!

— Дишай дълбоко. — Шефът доброжелателно потупа по рамото страдалеца. В този миг снегоринът потегли. — Дишай дълбоко, мъжки! Отпусни се. Просто се отпусни и си мисли за хубави неща.

10

До Дери оставаха шейсет и пет километра. „От Оуен ме делят шейсет и пет километра — разсъждаваше Курц. — Не е никак лошо. По петите ти съм, мъжки! Да ти дам един урок. Да видиш какво се случва, когато прекрачиш границата на Курц.“

Изминаха още трийсет километра, но онези двамата продължаваха да се бавят в Дери — и Фреди и Пърлмътър го потвърдиха, макар че Джонсън вече не беше толкова сигурен. Пърли обаче обясни, че разговаряли с майката. Майката не искала да го пусне.

— Кого да пусне? — всъщност пет пари не даваше. Майката ги задържаше в Дери и по този начин му предоставяше възможност да скъси дистанцията помежду им, Бог да я благослови тая майка, независимо коя е и защо го прави.

— Не знам — отвърна Пърли. След разговора с шофьора на снегорина стомахът му се беше поуспокоил, но той говореше едва-едва. — Не виждам… Има някакъв, но той сякаш няма разсъдък, в който може да се надникне.

— Фреди, ти какво ще кажеш?

Джонсън поклати глава:

— Изгубих Оуен. Едвам долавям и мислите на шофьора на снегорина. Сякаш е… де да знам… нещо като радиосигнал, който заглъхва.

Курц се наведе и внимателно огледа растителността по врата на Фреди. Власинките в средата на петното имаха наситен оранжево-червен цвят, но по краищата бяха побелели като пепел.

„Умира — помисли си. — Или организмът на Фреди го убива, или