Капан за сънища

Оуен се поусмихна. Хенри на свой ред отвърна с усмивка.

Какво правят Джоунси и господин Сив? — попита Оуен. — Можеш ли да разбереш?

Хенри навлажни устни. Кракът бе престанал да го сърби, но езикът му сякаш се бе превърнал в изтъркана парцалена черга.

— Не. Нямам връзка. Това е работа на извънземния. А твоят безстрашен предводител Курц? Приближават, нали?

— А-ха. Ако искаме да запазим някаква преднина, най-добре е да побързаме.

— Добре.

Оуен почеса червената растителност по лицето си, огледа червените власинки по пръстите си и отново подкара джипа.

Номер 41, нали така?

А-ха. Оуен?

Какво?

Страх ме е.

От Дудитс ли?

В известен смисъл, да.

Защо?

Не знам.

Хенри го погледна право в очите.

Имам чувството, че с него се случва нещо лошо.

7

Среднощните й страхове се сбъдваха; когато на вратата се почука, Робърта не бе в състояние да се изправи. Имаше чувството, че краката й са се втечнили. Нощта вече отминаваше, но настъпващата бледа, утринна дрезгавина също я плашеше; ето, те са вече тук, Пит и Бобъра — мъртвите, които идват за сина й.

Юмрукът отново се стовари върху вратата, рамкираните фотографии на стената се полюшнаха. Едната беше снимка от първата страница на вестник „Дери Нюз“ — снимка на Дудитс, неговите приятели и Джоузи Рикънхауър. Шестимата се държаха за ръце, бяха ухилени до уши (Дудитс изглеждаше прекрасен, толкова силен, най-обикновено момче), а отдолу имаше надпис: „ГИМНАЗИСТИ ИГРАЯТ НА ДЕТЕКТИВИ, НАМИРАТ ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ“.

Дум! Дум! Дум!

„Не — рече си Робърта, — аз ще си седя тук, а те ще чукат, ще чукат и ще си тръгнат, не може да не си тръгнат, защото човек трябва да покани мъртъвците да влязат, но ако не мърда от мястото си…“

В този миг Дудитс прелетя покрай нея като изтребител — тичаше, макар че напоследък дори ходенето напълно го изтощаваше, очите му искряха с едновремешния пламък — такива добри момчета бяха, беше толкова щастлив с тях, но вече са мъртви и са дошли да го вземат…

— Дуди, недей! — изкрещя, но той не й обърна внимание. Прелетя покрай снимката в рамка — Дудитс Кавел на първа страница на вестника, героят Дудитс Кавел, чудесата нямат край — в този миг вратата се отвори и Дудитс закрещя, пригласяйки на стихващата буря:

— Ени! Ени! ЕНИ!

8

Хенри отвори уста — но така и не разбра какво бе искал да каже, защото от нея не излезе нищо. Беше като ударен от гръм и буквално загубил ума и дума. Това не беше, не можеше да бъде Дудитс — това бе някакъв болен чичко или батко, блед и очевидно съвсем олисял под килната бейзболна шапка с надпис „Ред Сокс“. По страните му бе набола брада, имаше засъхнали корички кръв по носа и дълбоки тъмни сенки под очите.

— Ени! Ени! Ени!

Високият, блед непознат се хвърли в прегръдките на Хенри с познатия ентусиазъм на Дудитс и едва не го събори на стъпалата, но не поради тежестта си — беше лек като пухче от глухарче — а просто защото Хенри бе неподготвен за атаката. Ако Оуен не го беше задържал, двамата щяха да се проснат в снега.

— Ени! Ени!

Смееше се и едновременно плачеше, обсипваше го с познатите шумни Дудитски целувки. От дълбините на съзнанието му изплуваха гласовете на Бобъра Кларъндън, който шепнеше: „Момчета, ако кажете, че той прави това…“ И на Джоунси: „Да, бе, да, няма да си говориш с нас, шибан чекиджия такъв“. Да, това наистина бе Дудитс, който обсипваше с целувки обраслите с бирус страни на Хенри… но защо е мъртвешки блед? Толкова е отслабнал — не, направо кожа и кости — а това какво е? Кръвта на носа, дъхът на кожата му… не беше нито вонята, която се разнасяше от Бети Шу, нито като смрадта в хижата, обрасла с червеникава растителност, но въпреки това бе миризмата на смърт.

Ето я Робърта. Стоеше в антрето под снимката на Дудитс и Алфи на карнавала в Дери, които, засмени до уши, се возят на въртележката — изглеждат нелепо, яхнали пластмасови кончета.

„Не дойдох на погребението на Алфи, но изпратих картичка“ — рече си Хенри и се засрами от себе си.

С плувнали в сълзи очи Робърта кършеше ръце — макар да бе понапълняла в ханша и бюста и косите й да бяха побелели, си беше все същата, но Дудитс… Божичко, Дудитс…

Хенри я погледна, без да изпуска от прегръдките си своя стар приятел, който продължаваше да вика неговото име. Потупа го по гърба. Стори му се съвършено безплътен и крехък като костиците на птиче крилце.

— Робърта. Робърта, за Бога! Какво му е?

— Страда от лимфоцитна левкемия — отвърна тя, но съумя да докара изнурена усмивка. — Поставиха му диагнозата преди девет месеца, когато вече беше твърде късно да се лекува. Оттогава единственото, което ни остава, е да се борим с времето.

— Ени! — възкликна Дудитс. Познатата добродушна усмивка озаряваше бледото му лице. — Ноо еен, ъищи ъъмет!

— Точно така — просълзи се Хенри. — Нов ден, същият късмет.

— Зная защо си тук — рече Робърта, — но не недей. Моля те, Хенри. Умолявам те. Не ми взимай детето. То умира.

9

Курц тъкмо се канеше да поиска от Пърлмътър сводка за Ъндърхил и новия му приятел — на име Хенри, Хенри Девлин — когато Пърли нададе пронизителен вой и отметна глава. Веднъж в Никарагуа му се беше наложило да помогне на една жена да роди („А все ни наричат «лошите»“ — помисли си той) и този писък му напомни за нея и за красивите брегове на река Ла Хувеня.

— Дръж се, Пърли — изрева. — Дръж се, юначе! Дишай дълбоко!

— Майната ти! — изкрещя на свой ред младокът. — Виж какво ми докара, изрод прокажен! МАЙНАТА ТИ!

Курц не му се разсърди. Жените изричат какво ли не, докато се гърчат в родилни болки, и макар че Пърли определено принадлежеше към мъжката половина от човечеството, надали друг мъж бе изпитвал на гърба си преживяване толкова сходно с раждането. Най-добре беше да отърве Пърли от мъките му…

— Хич не го и помисляй — изстена младежът. По обраслите с червена брада страни се стичаха сълзи. — Хич не го и помисляй, дърт гущер такъв!

— Не се тревожи, момко — промърмори „шефът“ и го потупа по рамото.