Капан за сънища

— Оуен Ъндърхил е предател, Фреди! Ако си съгласен, кажи „Слава на Бога“.

— Слава на Бога! — Джонсън изправи гръб, без да изпуска волана, взирайки се в безкрайната снежна пустиня, осветявана от мощните фарове.

— Оуен Ъндърхил предаде родината и съотечествениците си. Той…

— Предаде теб! — прошепна Пърлмътър.

— Точно така, Пърли. Затова не злоупотребявай с търпението ми, синко, не си въобразявай, че си безценен за мен. Преди малко беше прав — никога не се знае какво ще направи един луд. — Той впери поглед в широкия гръб на Джонсън и продължи монолога си. — Ще заловим Оуен Ъндърхил и онзи Девлин, ако още са заедно, ясно?

— Ясно, шефе — побърза да каже Фреди.

— Междувременно предлагам да се поразтоварим. — Курц извади от джоба си ключа за белезниците. Посегна зад Камбри и напипа дръжката на вратата, скрита под вече изстиналото сиво вещество. Отключи белезниците и само след секунди господин Камбри, слава на Бога, се присъедини към биологичната верига45.

Фреди го стрелна с поглед и се почеса по слабините. Сърбежът там и под мишниците буквално го подлудяваше. Освен това…

Поизвърна глава и видя, че Пърлмътър се взира в него — потъмнелите му очи бяха като черни езера върху лицето му, покрито с червени петна.

— Какво си ме зяпнал? — озъби му се.

Пърли безмълвно се извърна и се втренчи навън, където се простираше безкрайната нощ.

Деветнайсета главаПреследването продължава

1

Господин Сив с удоволствие се отдаваше на човешките емоции, храната също много му се услаждаше, но изпразването на червата в тоалетната със сигурност никак не му допадаше. Не пожела дори да погледне резултата от напъването и моментално си вдигна панталоните, закопчавайки ги с леко разтреперани ръце.

За Бога, няма ли да се избършеше? — попита Джоунси. — Поне да беше пуснал проклетата вода!

Но господин Сив бързаше да се махне от кабинката. Спря, колкото да си изплакне ръцете на чешмата, после се насочи към изхода.

Джоунси не се изненада особено, когато вратата се отвори и в тоалетната влезе служителят от щатската полиция.

— Забравили сте да си вдигнете ципа, приятелю — отбеляза той.

— О, да. Вярно. Благодаря, господин полицай.

— Идвате от север, нали? По радиото викат, че по ония места ставали големи работи. Извънземни, комай…

— Идвам от Дери — отбеляза господин Сив. — Нямам представа.

— И какво ви води по пътищата в такава бурна нощ, ако позволите да попитам?

Кажи, че отиваш при болен приятел — посъветва го Джоунси, но изведнъж го прободе отчаяние… не искаше да става свидетел на всичко това, камо ли да участва в него.

— Отивам при един болен приятел — обясни господин Сив.

— А-ха. Може ли да видя свидетелството за управление и документите за регистр…

Изведнъж очите му се окръглиха като двете нули на вратата. Вдървено закрачи към стената, на която беше окачена табела „ДУШОВЕТЕ СА САМО ЗА ВОДАЧИТЕ НА КАМИОНИ“. Постоя разтреперан, опитвайки се да окаже някаква съпротива… но в следващия миг заудря глава в плочките. При първия удар филцовата му шапка отхвръкна на пода. На третия рукна червеното вино — бежовите плочки се изпръскаха с огромни червени капки, които се застичаха на тъмни вадички.

И тъй като нищо не можеше да попречи на случващото се, Джоунси посегна към телефона на бюрото.

Нямаше сигнал. Докато хапваше втората порция бекон или по време на първото си ходене по голяма нужда, господин Сив бе прекъснал линията. Джоунси бе съвсем безпомощен.

2

Въпреки ужаса си — или може би именно поради тази причина — Джоунси избухна в гръмогласен смях, докато ръцете му в това време забърсваха кръвта от плочките с хавлиената кърпа с емблемата на „Спокойствие“. Като потърси в картотеката на Джоунси информация как да прикрие и/или унищожи трупа, господин Сив се натъкна на огромно изобилие от факти. Заклет ценител на филмите на ужасите, трилърите и криминалетата, Джоунси бе добър експерт в тази област. Господин Сив захвърли окървавената кърпа върху изцапаната униформа на полицая (с якето бе увил обезобразената му глава), а Джоунси продължаваше да прехвърля наум отстраняването на трупа на Фреди Майлс от „Талантливия господин Рипли“, описано както във филмовата версия, така и в романа на Патриша Хайсмит. Междувременно пред очите му преминаваха множество други кадри, които се напластяваха един върху друг — погледнеше ли твърде надълбоко, му се завиваше свят, сякаш надничаше в дълбок кладенец. Но това далеч не бе най-лошото. С негова помощ талантливият господин Сив се натъкна на изживяване, което му допадна неизмеримо повече и от хрупкавия бекон, и от това да се наслаждава на яростта на Джоунси.

Господин Сив откри радостта от убийството.

3

До помещението с душовете имаше шкафчета за багаж. Нататък започваше коридор, който водеше до спалното помещение за шофьорите на камиони. Наоколо нямаше никого. Вратата в другия край на коридора извеждаше в задънения заден двор, затрупан с огромни преспи, над които се извисяваше снежна вихрушка. В дълбокия сняг се различаваха очертанията на два огромни контейнера за боклук. Затъмнена електрическа крушка хвърляше бледи отблясъци и издължени, скокливи сенки. Господин Сив, който бързо напредваше в занаята, претършува джобовете на полицая и прибра ключовете от патрулната кола. Взе и пистолета му, който пъхна в джоба на канадката, и закопча ципа. С окървавената хавлиена кърпа препречи вратата, за да не хлопне зад гърба му, после повлече тялото към контейнерите.

Цялото действие — от зловещото принудително самоубийство до завръщането на Джоунси в задния коридор, се разигра за не повече от десет минути. Чувстваше се пъргав и лек и поне за момента умората му сякаш напълно се бе изпарила — двамата с господин Сив се радваха на поредната ендорфинова еуфория. Следва да се признае обаче, че поне известна част от отговорността падаше върху Гари Амброуз Джоунс. При това участието му съвсем не се изчерпваше с познанията относно трупове — не бива да се забравят и кръвожадните пориви на осъзнатото, скрито под тънката захаросана глазура на оправданието всичко е само на ужким. Господин Сив бе шофьорът, което спестяваше на Джоунси поне угризенията, че е първоизвършителят на деянието — но двигателят бе самият той.

„Може би наистина заслужаваме да бъдем заличени о лицето на Земята — разсъждаваше, докато господин Сив прекосяваше банята на връщане (като се оглеждаше с очите на Джоунси за кървави петна и подрънкваше ключовете на полицая). — Може би заслужаваме да ни превърнат в шепа червени спори, разнасяни от вятъра. Сигурно така ще е най-добре. Бог да ни е на помощ.“

4

Уморената касиерка се поинтересува срещнал ли е пътния полицай.