— Ще видиш ли кой е? — попита Поли. — Искам да свърша този ръкав.
— Разбира се — отвърна Розали и тръгна към вратата. После се спря за миг, погледна я и каза: — Нети не би имала нищо против да се чувстваш добре.
— Знам — кимна натъжено Поли.
Другата жена излезе да посрещне клиента. Щом вратата се затвори зад гърба й, тя напипа малкия напръстник, които висеше между гърдите й, скрит под розовия пуловер.
За миг се замисли колко ли ще поиска господин Гонт за амулета.
„Каквото и да поиска, няма да е достатъчно — помисли тя. — Като се стигне до пазарлък, сигурно няма да мисля така, но това е самата истина. Каквото и да поиска, ще е малко.“
Трета глава
1
Общинските съветници на Касъл Рок деляха една-единствена щатна секретарка — млада дама с екзотичното име Ариадне Сейнт Клеър. Тя беше весела и безгрижна, необременена с прекалена интелигентност, но приятна за гледане. Имаше хубава кожа и едър, стегнат бюст, който се издигаш в два нежни хълма под явно безкрайната й колекция от ангорски пуловери. Очите й бяха много особени — кафяви и влажни, уголемени зад дебелите лещи на тежките й очила Бъстър я харесваше. Смяташе, че е твърде глупава, за да бъде една от Тях.
В четири без петнайсет Ариадне надникна в кабинета му.
— Дийк Брадфърд се отби, г-н Кийтън. Иска да одобрите един разход. Ще го направите ли?
— Дай да видим за какво става въпрос — отвърна той, набързо прибра спортната страница на вестника под бюрото си.
Днес се чувстваше къде-къде по-добре — беше организиран и съсредоточен. Онези проклети розови листчета бяха изгорели в камината, Миртъл бе престанала да се крие по ъглите като пребито куче (не че го беше грижа за нея, но все пак не е особено приятно жената, с която живееш, да се държи с теб, сякаш си Бостънският удушвач). Освен това очакваше да изкара още една бала пари на хиподрума тази вечер. Заради празника тълпите (да не говорим за печалбите), щяха да бъдат още по-големи.
Всъщност мисълта му вече бе настроена на квинели и трифекти23.
А що се отнася до шериф Тъпангборн, заместника му и цялата им дружина… двамата с господин Гонт си знаеха работата и Бъстър просто беше сигурен, че ще направят чудна комбина.
Благодарение на всичко това бе в състояние да посрещне Ариадне в кабинета си като равна и дори успя по старому да се наслади на приятното поклащане на прелестите й в изкусно подбрания им впряг.
Тя сложи разходните документи на бюрото му. Той взе формуляра и се облегна назад в стола да го прочете. Исканата сума беше вписана в малко каре в горния ъгъл — деветстотин и четиридесет долара. Като получател бе посочена строителна фирма от Люистън. В графата
Най-после стигнахме до заключението, че трябва да се взриви гранитният хребет в каменната кариера на шосе номер 5, за който специалистите-геолози ни предупредиха още през 87-ма (за повече подробности вж. мой доклад по случая). Зад него има още много чакъл, но за да продължи добиването му, се налага първо да се премахне гранитът. Това следва да се извърши, преди да падне първият сняг, тъй като ако ни се наложи да купуваме чакъл от други кариери през зимата, данъкоплатците направо ще ни линчуват. Два-три взрива ще свършат работа, а в Люистън имат необходимите запаси динамит — проверих. Могат да ни го доставят още утре, стига да поискаме, а взривните работи са планирани за сряда. Маркирал съм местата, в случай че някой от общинските съветници пожелае да ги види.
Отдолу Дийк бе надраскал набързо името си.
Бъстър прочете разяснението два пъти, даде си вид, че размисля, а после се наведе, направи някаква поправка, добави едно изречение, сложи инициалите си и на двете и се подписа с размах под драскулките на Дийк. Когато подаде формуляра на Ариадне, на лицето му грееше усмивка.
— Ето! А всички си мислите, че съм стиснат!
Тя погледна формуляра. Той бе променил сумата от деветстотин и четиридесет на четиринайсет хиляди долара, а под обяснителната записка на Дийк бе дописал:
— Искате ли да видите кариерата, господин Кийтън?
— Не, няма нужда. — Отново се облегна назад в стола, кръстоса ръце зад тила си. — Но кажете на Дийк да ме информира, когато пристигне стоката. Това е много динамит и не бих искал да попадне в лоши ръце.
— Разбира се — отвърна Ариадне и излезе.
Беше доволна, че напуска кабинета на съветника. В усмивката на господин Кийтън имаше нещо… зловещо.
Бъстър обърна стола си към прозореца и впери поглед към Мейн Стрийт. Сега улицата изглеждаше много по-оживена, отколкото в събота сутринта, когато отчаяно се бе взирал в нея. Доста неща се бяха случили оттогава, но главното все още предстоеше. Така де, с двайсет кашона динамит в склада на Общината — склад, от който той естествено имаше ключ — всичко можеше да се случи.
Всичко.
2
В четири и половина същия следобед Ейс Мерил прекоси Тобин Бридж и влезе в Бостън, но до крайната си цел успя да стигне едва час по-късно. Тя се намираше в запустял и мръсен район на Кембридж, насред лабиринт от улици, които или бяха затворени, или задънени. Когато най-после спря на буренясалия паркинг пред грозната бетонна сграда на Уипъл Стрийт, порутените здания наоколо вече хвърляха дълги сенки върху тесните улички.
Около паркинга имаше телена ограда, но тя не представяше никакъв проблем — портата бе открадната и само пантите ръждясваха на колоните. Мина с челънджъра през зейналия вход и бавно тръгна към бетонната сграда. Стените бяха грозни и олющени, без нито един прозорец. Разбитата алея, по която се движеше, водеше до затворен гараж, който гледаше към реката. На вратата на гаража също нямаше прозорци. Челънджърът се полюшваше на ресорите си и подскачаше нерадостно по дупки, които някога може и да са били асфалтово покритие. Ръждясала детска количка лежеше захвърлена сред купчина стъкла. Прогнила кукла, чието лице бе наполовина хлътнало навътре, се цъклеше срещу него с воднистите си сини очи. Какво, по дяволите, да прави сега? Сградата изглеждаше така, сякаш в нея не бе стъпвал човешки крак от петдесет години насам.
Ейс слезе от колата и извади някакво листче от горния джоб на якето си. На него бе написан адресът, на който се предполагаше, че се намира колата на Гонт. Той отново го прочете. Ако се съди по последните два номера, конто бе видял, именно това бе Уипъл Стрийт 85, но знае ли човек? Из подобни квартали улиците рядко имаха номера, а и наоколо не се виждаше жив човек, когото да попита, всъщност над целия район витаеше някаква зловеща, почти мъртвешка тишина, която съвсем не му харесваше. Празни парцели, захвърлени автомобили, обрани до последния детайл, до последния сантиметър меден кабел; пусти сгради, които чакаха политиците да се наприказват, та да им иде ред да ги съборят; криви и тесни улички, които свършваха в мръсни дворове и вонящи сметища… Беше се лутал цял час, докато да намери Уипъл Стрийт, а сега, след като най-после я бе открил, предпочиташе никога да не бе стъпвал на нея. В такива квартали
