Неизживени спомени

челънджъра.

— Това е моя работа — отвърна собственикът и впери в него нетърпящ възражение поглед. — Постепенно ще разбереш, че ще ти е много по-лесно, ако гледаш на работата си при мен като на служба в армията, Ейс. От днес нататък всичко, което вършиш, може да става по три начина — правилния, грешния и моя. Ако избереш третото, никога няма да имаш проблеми. Разбираш ли ме?

— Да, да.

— Чудесно! А сега премести колата отзад.

Младият мъж откара жълтия автомобил зад ъгъла и бавно влезе в тясната уличка, която минаваше зад търговските сгради от западната страна на Мейн Стрийт. Задният вход на „Неизживени спомени“ бе отворен и господин Гонт вече чакаше на прага, облян в лъч светлина. Той не си направи труда да му помогне, когато започна да разтовари касите в склада, пъшкайки от усилието. Много от клиентите щяха да останат безкрайно изненадани, ако можеха да видят този склад. Гонт често бе минавал зад плътната завеса, която делеше малкото помещение от търговската част, бе тършувал вътре, бе местил някакви кутии… но преди Ейс да остави касите в посочения от него ъгъл, в склада нямаше абсолютно нищо.

Всъщност не. В далечния ъгъл на стаята се виждаше огромен кафяв плъх, приклещен в здрав капан. Вратът му бе счупен, а предните му зъби стърчаха напред в предсмъртна гримаса.

— Добра работа, Ейс — каза Гонт и потри ръце. — Представи се дори по-добре, отколкото очаквах. Много по-добре.

— Благодаря, сър.

Той остана изумен. Никога през живота си не се бе обръщал към някого със „сър“.

— Ето ти малка компенсация за усилията — каза търговецът и му подаде малък кафяв плик. Ейс го опипа и ситният прашец вътре заскърца под пръстите му. — Предполагам, че ще правиш разкопки тази нощ. Това сто на сто ще ти бъде от полза — малко „първокачествена енергия“, както се казваше в оная реклама на „Ессо“.

Той подскочи.

— По дяволите! Майната му! Забравих книгата! Оставих книгата с картата в колата си чак в Бостън! Дяволите да го вземат! — изруга той и удари с юмрук по бедрото си.

Господин Гонт се усмихваше спокойно насреща му.

— Не мисля. Според мен книгата е в тъкъра.

— Не е, аз…

— Защо не провериш?

Ейс го послуша и книгата естествено беше там — стоеше на таблото, опряна в заобленото предно стъкло на колата. „Забравените съкровища на Нова Англия“. Картата си беше на мястото си. Той погледна към Гонт с животинска благодарност.

— Няма да се нуждая от услугите ти до утре вечер по същото време. Предлагам ти да прекараш деня в дома си в Меканик Фолс. Мисля, че и за теб ще е добре така — сигурно ще ти се спи, предстои ти безсънната нощ, ако не се лъжа.

Ейс си помисли за малките кръстчета по картата и кимна.

— И още нещо. Няма да е зле да избягваш срещи с шериф Пангборн през следващите два-три дни. След това не мисля, че ще има някакво значение. — Устните му се опънаха в нещо като усмивка и огромните му, криви зъби се издадоха напред като на хищник. — До края на седмицата много от нещата, които някога са били от значение за жителите на този град, ще престанат да съществуват. Не мислиш ли, Ейс?

— Щом казвате — отвърна той. Започваше да изпада отново в онзи странен унес, но хич не го беше грижа. — Само дето не знам как ще се придвижвам насам-натам.

— За всичко е помислено — каза му търговецът. — Отпред ще намериш кола. Ключовете са на таблото. Служебен автомобил, така да се каже. Опасявам се, че е просто един обикновен шевролет, но поне ще ти осигури безпроблемен и надежден транспорт. Микробусът на новинарите ще ти хареса повече, разбира се, но…

— Какъв микробус? — учуди се Ейс.

Гонт не счете за необходимо да отговаря.

— Шевролетът ще ти свърши идеална работа на първо време. Само недей ла се състезаваш по пътищата. Това едва ли е разумно. Не и с тази кола.

— Наистина ми се иска да имам автомобил като вашия, господин Гонт, сър — чу се да казва той. — Страхотен е.

— Е, може и да се споразумеем. Виждаш ли, Ейс, моята политика в бизнеса е съвсем проста. Искаш ли да я разбереш?

— Да — отвърна и беше напълно искрен.

— Всичко си има цена. Това е моята философия. Всичко може да се купи.

— Всичко може да се купи — повтори отнесено. — Страхотно!

— Точно така. Страхотно. А сега, Ейс, мисля, че е време да хапна нещо. Денят ми беше тежък, нищо, че е празник. Бих те поканил на вечеря, но…

— О, наистина не мога.

— Да, знам. Чака те работа. Ще се видим утре между осем и девет.

— Между осем и девет.

— Когато падне нощта.

— И никой не може ни види — добави като насън Ейс.

— Позна! Лека нощ, Ейс.

Господин Гонт подаде ръка за довиждане. Той понечи да я поеме и… изведнъж видя, че в нея вече има нещо. Беше плъхът от капана. Дръпна се отвратен. Изобщо не можеш да се сети Гонт да е ходил до склада. Кога ли беше взел мъртвия плъх? Или пък този беше друг?

Реши, че каквото и да е, не го интересува. Иначе търговецът му беше симпатичен, но определено нямаше желания се ръкува с някакъв си плъх.

— Прощавай — каза му Гонт с усмивка. — Напоследък ставам все по-разсеян. За малко щях да ти дам вечерята си.

— Вечерята!? — почти изскимтя Ейс.

— Да, вечерята.

Един плътен и пожълтял нокът се заби в бялата козия по корема на плъха и червата му се изсипаха в гладката длан на господин Гонт. Преди Ейс да види каквото и да било повече, той се обърна и придърпа вратата след себе си.

— Къде ли сложих онова сирене?

Дочу се глухо щракане и резето хлопна.

Ейс се наведе напред и едва не повърна. Стомахът му се сви в конвулсия, в гърлото му се надигна вълна на отвращение… но после всичко отмина.

Защото не можеше да повярва, че е видял онова, което си мислеше.

— Просто се е пошегувал — каза си под носа. — Имал е плъх в джоба си и е решил да ме избудалка.

Така ли? Ами червата? А студената желирана течност, която потече от тях? Те откъде са, а?

„Просто си уморен и ти се привиждат разни неща — помисли си той. — Плъхът е гумен, а що се отнася до останалото… майната му.“

Но в един момент всичко — пустият гараж, самодвижещият се „Тъкър“, дори онзи проклет надпис на стената — премина като на лента през главата му и мощен глас закрещя: „Махай се! Бягай, докато още можеш!“

Ето това вече беше глупост. Някъде в нощта го чакаха пари. Много пари. Може би цяло състояние.

Дълго стоя в мрака като робот с изтощени батерии, а после малко по малко чувството му за реалност се върна и той реши, че плъхът не е от значение. Нито пък талисманът. Имаше коката, имаше картата, бе получил представа за простата философия на господин Гонт и не можеше да си позволи да го тревожи каквото и да било друго.

Той зави зад ъгъла и застана пред „Неизживени спомени“. Точно както Гонт му бе казал, отпред го