Неизживени спомени

миналата седмица.

— Нали? Та този доктор Пейлън твърди, че кучето е умряло между десет и дванайсет на обяд. Питър Джърсик казва, че когато се е качил в спалнята си — в десет и нещо — жена му е била в банята.

— Да, знам, че времето е било кратко — отвърна Алън леко разочарован. — Пък и този Пейлън сто на сто си оставя някакъв резерв за грешка, освен ако не е Господ. Петнайсет минути са напълно достатъчни на Уилма да се вмести.

— Така ли? Ти виждаш ли го, Алън?

Той се замисли и отвърна:

— Да ти кажа честно, не. Но просто не можем да държим случая неприключен само заради доклада на някакъв си ветеринар и разминаване от петнайсет минути.

— Добре, минаваме на бележката върху тирбушона. Помниш ли я?

— Никой не може да плеска с кал прането ми. Казах ти, че ще те спипам.

— Точно. Графологът в Огъста още се мотае с нея, но Питър Джърсик ни даде възможност да сравним почерка на жена му. Имам копие и от двата документа на бюрото си. Изобщо не съвпадат. Направо са си различни, Алън.

— А стига, бе!

— Стига, не стига — това е! Тъкмо бях решил, че няма да мога да те изненадам.

— Знаех си, че нещо не е наред, но все си мислех, че заекът ще изскочи от ония камъни с бележките върху тях. Вярно е, че тук времето не съвпада, но като цяло продължавам да се съмнявам. Най-вече понеже Уилма Джърсик беше способна да извърши подобно нещо. Сигурен ли си, че не си е променила почерка нарочно?

Самият той не го вярваше — не беше в стила на Уилма да работи под прикритие. Но трябваше да предвидят и тази възможност.

— Мен ли питаш? Аз лично съм сигурен. Но не съм специалист и в съда никой няма да ме слуша какво мисля. Затова сме пратили бележката на графологична експертиза.

— И кога ще имаме резултат?

— Кой знае? А дотогава слушай какво ти приказвам, Алън. Разликата е от земята до небето.

— Добре де, щом не е била Уилма, тогава този, който го е направил, е искал Нети да си помиеш, че е тя. Но кой? Защо? Защо, за Бога?

— Не знам, приятел — това е твоят град. Междувременно имам още новини за теб.

— Давай!

Алън прибра монетите обратно в чекмеджето, вплете пръсти и отново подхвана своя театър на сенките. На отсрещната стена закрачи малко черно човече с висока шапка.

— Първо: убиецът на кучето е оставил няколко кървави отпечатъка от вътрешната страна на вратата в дома на Нети.

— А късмет де!

— Не бързай да се радваш. Доста са размазани, сигурно ги е оставил в бързината на излизане.

— Въобще ли не стават?

— Има някои фрагменти, които могат да влязат в работа, но шансът да издържат пред съда е доста малък. Изпратих ги в лабораторията на ФБР във Вирджиния. Там правят чудеса с отпечатъците — могат да изкарат пълната картина само от един незначителен фрагмент. Но са бавни като охлюви. Сигурно ще мине седмица, ако не и десет дни, докато ми се обадят с резултата. Междувременно сравних фрагментите с отпечатъците на Уилма Джърсик, които ми изпратиха от моргата.

— Не съвпадат?

— Какво да ти кажа — положението е като с почерците. Никаква прилика. Но ако се изправя пред съда с такива непотвърдени доказателства, защитата ще ме изяде с парцалите. Иначе за себе си съм сигурен — разликата е огромна. Първо, да вземем размера. Уилма Джърсик е имала малки ръчички, а отпечатъците, които имаме, са на човек с големи ръце. Доста големи, ако трябва да бъдем точни.

— Искаш да кажеш ръце на мъж?

— Абсолютно. Но пак ти казвам — не става за пред съда.

— Кой го е грижа?

Сянката на стената изведнъж доби формата на пирамида, която бавно се разтвори като цвете и постепенно се превърна в летяща птица. Алън се опита да си представи лицето на мъжа, който се бе промъкнал в дома на Нети в неделната утрин, онзи, който бе пронизал клетия Райдърс тирбушон, а после бе натопил Уилма, но пред погледа му витаеха само сенки.

— Хенри, кой би могъл да направи подобно нещо, след като не е била Уилма?

— Не знам, но може би имаме свидетел на инцидента с камъните.

— Какво? Кой?

— Казах може би.

— Стига си се занасял! Кой е!

— Някакво момче. Съседката на Джърсик чула шумове и излязла да види какво става. Била помислила, че „оная кучка“ — цитирам — окончателно се е побъркала. Навън срещнала някакво момче, което препускало бясно с колело си, видимо уплашено от нещо. Попитала го какво става то казало, че сигурно господин и госпожа Джърсик се карат. Тя предположила същото и понеже шумовете престанали, се прибрала вкъщи.

— Трябва да е била Джилиън Мизлабурски — каза Алън. — Къщата от другата страна на Джърсик е празна и се продава.

— Същата — Джилиън Мизла-няква си.

— Не знам. Тя твърди, че го познава, но не можа да се сети как се казва. Сигурна е, че е от квартала, може би дори от същата улица. Ще го намерим.

— Колко е голямо?

— Според нея между единайсет- и четиринайсетгодишно.

— Хенри? Нека аз да го потърся, а? Става ли?

— Разбира се — отвърна веднага той и Алън въздъхна облекчено. — Ако питаш мен, не виждам смисъл ние да се занимаваме с разследването. Щом като в Портланд и Бангър сами си сърбат попарата, защо да не е така и в Касъл Рок? Та аз дори не знаех как се произнася името на тая жена, докато не го чух от теб!

— При нас има много поляци — каза замислено шерифът и откъсна квитанция от кочана на бюрото си.

На гърба й написа Джил Мизлабурски и момче, 11–14.

— Ако моите хора отидат да го търсят, само при вида на колите със сирените, малкият така ще се уплаши, че ще забрави и собственото си име. Тебе сигурно те познава, нали ходиш да изнасяш лекции по училищата?

— Да, говоря им за безопасността по улиците и как да се пазят от наркотици — отвърна Алън и мислено прехвърли семействата с деца, които живееха около Джърсик и Мизлабурски.

След като жената го познава, значи момчето живее съвсем наблизо — на съседната улица или най- много на Бонд Стрийт. Той надраска набързо две-три семейства с момчета на тази възраст: Делойс, Раск, Белипгъм. Може би имаше и други, но тези щяха да свършат работа на първо време. Един тегел из квартала и свидетелят щеше да излезе наяве.

— Джил каза ли в колко часа е чула шумотевицата и срещнала малкия?

— Не беше сигурна, но казва, че е било след единайсет.

— Значи не са били Джърсик, защото по онова време и двамата са били на църква.

— Точно така.

— Значи е бил злосторникът.

— Именно.

— Това вече е доста странно, Хенри.

— „Баровете“ станаха три. Още един и печелиш джакпота, Алън.

— Дали момчето е видяло извършителя?

— В такива случаи казвам „прекалено хубаво, за да е истина“, но онази Мизлабурскн твърди, че малкият